Властелинът на пръстените - част 2: Двете кули
Специално издание с цветни порезки

Възхитителен свят на джуджета, елфи и хора!

Задругата на Пръстена е разтурена. Фродо и Сам продължават сами към великата река Андуин - сами, ако не броим тайнствената пълзяща твар, която ги следва неотлъчно...

Фентъзи епос на всички времена!

Втори том от епичната сага Властелинът на пръстените от Дж. Р. Р. Толкин.

Изданието е с красива цветна порезка.

"Гибелта на Боромир.

Арагорн тичаше нагоре по хълма. От време на време се привеждаше към земята. Хобитите крачат леко и дори за Скиталец не е лесно да разчете стъпките им, но недалеч от върха едно поточе пресичаше пътеката и във влажната пръст той видя каквото търсеше.
– Правилно съм изтълкувал знаците – каза си той. – Фродо е бягал към върха. Питам се, какво ли е видял там? Но той се е върнал по същия път и отново е слязъл от хълма.

Арагорн се поколеба. Искаше сам да отиде до високия трон с надеждата да види нещо, което би го упътило в затруднението; но времето не чакаше. Внезапно се хвърли напред и изтича към върха, прекоси грамадните плочи, изкатери се по стъпалата. Седнал на високия трон, той се огледа. Но слънцето сякаш бе помръкнало и светът беше мъжделив и далечен. Взорът му описа пълен кръг от север до север, без да види нищо освен далечните хълмове; само на голямо разстояние забеляза пак огромна, подобна на орел птица да се рее нависоко из въздуха, слизайки бавно в широки кръгове към земята. Докато гледаше, острият му слух долови звуци, долитащи отдолу, от горите по западния бряг на Реката. Той изтръпна. Раздадоха се викове и за свой ужас той различи сред тях пронизителните гласове на орките. Сетне изведнъж се разнесе дълбокият гърлен зов на мощен рог и екотът му заблъска хълмовете, заподскача из низините, издигайки се в могъщ вик над грохота на водопада.
– Рогът на Боромир! – извика Арагорн. – Той е в беда! – И като профуча по стъпалата, се впусна с огромни скокове надолу по пътеката. – Уви! Злата участ не ме напуска днес и всичко, що сторя, се обърква. Къде е Сам?

Той тичаше и виковете долитаха по-отблизо, но вече по-слаби; рогът свиреше отчаяно. Яростни и пискливи се надигаха крясъците на орките и внезапно зовът на рога секна. Арагорн се втурна по последния склон, но преди да достигне подножието на хълма, звуците заглъхнаха; а когато зави наляво и затича към тях, те взеха да се оттеглят, докато накрая престана да ги чува. С вик „Елендил! Елендил!“ той изтегли бляскавия си меч и връхлетя сред дърветата. На една миля от Парт Гален, сред малка полянка недалеч от езерото, откри Боромир. Той седеше, облегнал гръб на едно грамадно дърво, сякаш си почиваше. Но Арагорн видя, че е пронизан от множество чернопери стрели; мечът още тежеше в десницата му, но бе пречупен до самата дръжка; рогът, разцепен на две, се търкаляше до него. Наоколо и върху нозете му лежаха накуп съсечени орки. Арагорн коленичи до него. Боромир отвори очи и се помъчи да заговори. Най-сетне думите бавно изпълзяха от устните му.
– Опитах да взема Пръстена от Фродо – каза той. – Съжалявам. Платих. – Погледът му се плъзна към повалените врагове; поне двадесетина от тях бяха проснати наблизо. – Няма ги... полуръстовете... орките ги хванаха. Мисля, че не са мъртви. Орките ги вързаха. – Той помълча и притвори очи. След малко отново заговори: – Сбогом, Арагорн! Иди в Минас Тирит и спаси моя народ! Аз се провалих.
– Не! – каза Арагорн, стисна ръката му и го целуна по челото. – Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен! Минас Тирит няма да загине!

Боромир се усмихна.
– Накъде тръгнаха? Беше ли Фродо с тях? – запита Арагорн.

Но Боромир не каза нито дума.
– Уви! – промълви Арагорн. – Такъв е краят на наследника на Денетор, Владетел на Кулата на Стражата. Горчив край. Сега Отрядът е унищожен. Не той, а аз се провалих. Напразно ми вярваше Гандалф. Що да сторя сега? Боромир ми заръча да ида в Минас Тирит и сърцето ми го желае, но къде са Пръстенът и Носителят? Как да ги намеря и да спася Похода от крушение?

Той дълго остана на колене, прегърбен от ридания; продължаваше да стиска ръката на Боромир. Така го завариха Леголас и Гимли. Те безшумно слязоха от западните склонове на хълма, прокрадвайки се сред дърветата, сякаш бяха на лов. Гимли държеше секирата си, Леголас стискаше дългия си кинжал – стрелите му бяха свършили. Когато излязоха на поляната, те спряха изумени; постояха със скръбно приведени глави, защото бе ясно какво се е случило.
– Уви! – изрече Леголас, заставайки до Арагорн. – Подгонихме орките из гората и съсякохме мнозина, ала тук бихме били по-полезни. Дойдохме, щом чухме рога... но явно сме закъснели. Боя се, че сте смъртноранени.
– Боромир е мъртъв – каза Арагорн. – Аз съм невредим, защото не бях с него. Той падна, защитавайки хобитите, докато аз бях далеч на хълма.
– Хобитите! – викна Гимли. – Къде са те? Къде е Фродо?
– Не знам – морно отвърна Арагорн. – Преди да умре, Боромир ми каза, че орките са ги вързали; вярваше, че са живи. Бях го изпратил да придружи Мери и Пипин, но не се сетих да запитам дали Фродо и Сам са били с него... а после вече бе късно. Всичко, що сторих днес, се обърка. Какво да правим сега?
– Най-напред да се погрижим за загиналия – каза Леголас. – Не можем да го оставим проснат като леш сред гнусните орки.
– Само че да побързаме – добави Гимли. – Той не би искал да се бавим. Трябва да преследваме орките, ако има надежда да са хванали жив някой от Отряда.
– Ала не знаем дали Носителят на Пръстена е с тях, или не – каза Арагорн. – Ще го изоставим ли? Не трябва ли първо него да подирим? Тежък избор ни предстои!
– Тогава нека най-напред да изпълним дълга си – каза Леголас. – Нямаме време и инструменти да погребем другаря си както се полага или да издигнем могила над него. Бихме могли да натрупаме каменна пирамида.
– Работата ще е тежка и дълга – наблизо няма подходящи камъни, ще трябва да ги търсим край реката – отвърна Гимли.
– Тогава да го положим в лодка с оръжията му и оръжията на победените врагове – каза Арагорн. – Ще го изпратим към водопада Раурос и ще го оставим на волята на Андуин. Реката на Гондор ще се погрижи поне зли твари да не осквернят костите му.

Те бързо претърсиха труповете на орките, сбирайки накуп мечове и разцепени шлемове.
– Вижте! – извика Арагорн. – Ето следи!

От купчината зловещи оръжия той измъкна два кинжала с формата на лист, инкрустирани със златни и червени шарки; потърси още и откри ножниците – черни, осеяни с червени скъпоценни камъчета."
Из книгата

"Блажени са онези, които легендите измислят и които митове със руни тайнствени изписват"
Из "Митопея", Джон Роналд Руел Толкин

В живота на всеки човек - велик или не чак толкова - има събития, които го определят, оформят, насочват го в това, което прави. Между тези съдбовни валци, реката от уникална човешка енергия се промушва, извайва и накрая застива. Вероятно би било крайно самонадеяно да си мислим, че можем да разгадаем и обхване всички планове на съдбата, но за Джон Роналд Руел Толкин определено си заслужава да се направи поне опит. Животът на Толкин започва в Южна Африка през 1892 година, но корените му далеч не са в Блумфонтейн. Потомък на саксонска фамилия, която се мести и устройва в Англия, Джон коментира така своя произход: "Името ми "Tolkien" е германско, но аз никак не съм "дързък", както някои мои далечни праотци." Едва тригодишен Джон се връща в Англия с майка си и брат си, за кратка семейна визита, но Съдбата вече е решила друго за него - че ще остане в Англия. И наистина, нещастен инцидент с баща му кара вдовицата да се установи в Бирмингам, при нейната сестра. Роналд учи в престижното училище "Кинг Едуард", което напуска поради финансови затруднения на семейството. Но и тук Съдбата си казва думата - Роналд трябва да получи образование точно там и да развива своята удивителна способност да овладява нови езици. През 1903 г. той получава стипендия и се връща в "Кинг Едуард". След ранната смърт на майката и влошените отношения на Роналд и брат му с тяхната леля, те се принуждават да се преместят в доста спартански пансион. Но и този житейски обрат е съдбовен - там Роналд среща своята бъдеща съпруга - Едит Брат, в която се влюбва мигновено. По молба на опекуна си обаче - отец Франсис, бъдещият писател спира да се вижда с Едит, за да успее да завърши университета в Оксфорд, където без стипендия няма никакъв шанс да попадне. На следващата година 1916 - той се венчава за своята любима. И така, едва завършил престижния университет със специалност "Англиски език и литература", младоженец от три месеца, Толкин се включва в Ланкаширския стрелкови полк и заминава за Франция. Първата световна война е сред ужасяващите събития, сложили своя отпечатък върху съзнанието на гения - безсмислената смърт на невинни, сред които и двама от най-добрите му приятели. Там той започва да пише някои от поетичните произведения, които по-късно намират място в "Силмарилион".

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg