"Баща ми умря преди една година. Не вярвам на теорията, според която човек пораства истински едва след смъртта на родителите си, човек никога не пораства истински. Пред ковчега на стареца ме налегнаха неприятни мисли. Живота си живя, старият мръсник, много го биваше за тая работа. „И деца направи, глупак такъв – разпалвах се все повече аз, – здравата май си ѝ го завирал на майка ми, а?...“ Всъщност бях доста напрегнат, мъртвец в семейството не е чак толкова често явление. Отказах да видя трупа. На четиресет години съм, нагледал съм се на трупове, вече предпочитам да ги избягвам. Затова и домашно животно никога не си купих. Не се и ожених. Не че нямаше възможности, но все се отказвах. Макар доста да обичам жените. Едно от нещата в живота, за които съжалявам, е именно ергенският живот. Неудобство е, особено по време на отпуска. Хората са недоверчиви към мъже, които от определена възраст нагоре ходят на почивка сами – все големи егоисти им се струват, че и в определени пороци ги подозират; не бих казал, че не са прави.
След погребението се прибрах в къщата, където баща ми прекара последните си години. Откриха трупа му преди седмица. Около мебелите и по ъглите на стаята вече се бе натрупал прах, на едно от прозорчетата забелязах паяжина. Времето, значи ентропията и други тям подобни бавно завладяваха мястото. Хладилникът беше празен. В кухненските шкафове имаше предимно пакетчета с индивидуални менюта Weight Watchers, кутии с ароматизирани протеини, тонизиращи пръчици. Разходих се из партерните помещения, дъвчейки богата на магнезий вафла. В котелното възседнах фитнес колелото. За своите седемдесет и отгоре баща ми се радваше на физика, която далеч превъзхождаше моята. Правеше всеки ден по един час интензивна гимнастика и два пъти седмично – по няколко дължини в басейна. В събота и неделя играеше тенис и караше велосипед с хора на неговата възраст, някои от тях видях в Дома на покойника. „Успя да запали всички ни!... – възкликна един гинеколог. – Беше с десет години по-възрастен от нас, а по двата километра на баира нагоре всеки път ни смайваше поне с една минута преднина.“
„Татко, татко – казах си, – колко голяма е била суетата ти.“ Вляво, с крайчеца на окото си, различих друг уред за помпане на мускули и гири. Представих си мигновено кретен по къси гащета – с набръчкано лице, много подобно между другото на моето, – който си пълни гръдния кош с безнадеждна енергия. „Татко – казах си, – татко, градил си върху пясък къщата си.“ Продължавах да въртя педалите, но започвах да се задъхвам, усещах лека болка в бедрата, а бях само на първата степен. Сетих се за церемонията, бях сигурен, че общото впечатление, което направих, беше отлично. Винаги съм гладко избръснат, раменете ми са тесни; тъй като към трийсетте започнах да развивам начало на косопад, реших да се подстригвам много късо. Обикновено нося сиви костюми, вратовръзки, които не бият на очи, и видът ми не е много весел. С ниско подстриганата си коса и очилата си с тънки рамки, със смръщеното си лице, леко привел глава и заслушан в микса от християнски погребални песнопения, в тази ситуация се чувствах съвсем свободно – много по-свободно, отколкото по време на сватба например. Явно погребенията ми понасяха. Спрях да въртя педалите и леко се изкашлях. Нощта падаше по ливадите наоколо. Близо до бетонната облицовка на котела тъмнееше лошо измито кафеникаво петно.
Тук бяха намерили баща ми с размазан череп, по къси гащета и фланелена блуза с надпис „I love New York“. Според съдебния лекар смъртта беше настъпила преди три дни. С изключително усилие на въображението заключението би могло да бъде нещастен случай – подхлъзнал се на локва машинно масло или нещо такова. Но подът на помещението беше идеално сух, а черепът – счупен на няколко места, дори имаше малко мозък по земята; по-вероятно ставаше дума за убийство. Капитан Шомон от жандармерията на Шербург щеше да ме посети довечера. Върнах се в хола и включих телевизора, „Сони 16/9“ с 82-сантиметров екран, с вградени тонколони и DVD. На първи канал даваха епизод от „Зена, жената воин“, един от хилядите ми любими сериали; две много мускулести жени, облечени с метални елеци и кожени минижупи, се предизвикваха взаимно със сабите си. „Царството ти продължи твърде дълго, Таграта! – провикна се русокосата. – Аз съм Зена, жената воин от Долините на Запада!“ На вратата се почука; намалих звука.
Вън се беше свечерило. Вятърът леко поклащаше клоните, от които се сипеха капки дъжд. Момиче на около двайсет и пет години, северноафрикански тип, стоеше на входа.
– Казвам се Айша – промълви тя. – Чистех два пъти в седмицата при господин Рьоно. Дойдох да си прибера нещата.
– Добре – казах, – добре... – И направих жест, който трябваше да е гостоприемен, нещо като жест.
Тя влезе, хвърли бърз поглед върху телевизионния екран – двете жени воини водеха ръкопашен бой съвсем близо до един вулкан; на някои лесбийки, предполагам, подобно зрелище действа възбуждащо.
– Не искам да ви безпокоя – каза Айша. – Само пет минути.
– Не ме безпокоите – отвърнах. – Всъщност нищо не ме безпокои.
Тя поклати глава, сякаш разбра, очите ѝ се спряха за миг върху лицето ми; сигурно преценяваше доколко приличам външно на баща ми, за да достигне до поне някаква вътрешна моя прилика с него. След две-три секунди проучване се обърна и тръгна по стълбите към стаите.
– Не бързайте – глухо казах аз, – вършете си спокойно работата...
Тя не отговори, продължи да се изкачва; вероятно дори не ме чу. Седнах на канапето, изтощен от очната ставка. Трябваше да ѝ предложа да си свали палтото, именно това се предлага на хората обикновено – да си свалят палтото. Едва сега осъзнах, че в стаята е ужасно студено – влажен и просмукващ студ, студ като в гробница. Не знаех как се пали котелът, нямах дори желание да опитам, баща ми беше умрял и аз трябваше отдавна да съм си тръгнал. Превключих на трета програма, точно навреме, за да хвана последния тур от „Въпроси за шампион“. В момента, когато Надеж от Вал Фуре съобщаваше на Жюлиен Льопер, че запазва за следващия път правото си да играе, Айша се появи на стълбата с малък сак през рамо. Изключих телевизора и бързо се приближих към нея.
– Винаги съм се възхищавал на Жюлиен Льопер – казах ѝ аз. – Дори и да не знае нищо за града или селото на състезателя, той винаги успява да каже нещо за департамента, за областта; притежава познания, поне приблизителни, относно климата му и природните му красоти. Но най-вече познава живота – състезателите са за него човешки същества, познава несгодите им, познава радостите им. Нищо от онова, от което е изградена човешката действителност на състезателите, не му е напълно чуждо или противно. Какъвто и да е състезателят, той успява да го накара да говори за професията си, за семейството си, за пристрастията си – за всичко онова, от което според него е изграден човешкият живот. Много често участниците свирят в духов оркестър или пеят в хор, занимават се с организирането на местно празненство или са се посветили на някоя благотворителна дейност. Често в залата присъстват децата им. Обикновено предаването оставя впечатлението, че хората са щастливи, така и самият ти се чувстваш по-щастлив и по-добър. Не намирате ли?
Тя ме погледна, без да се усмихне; косите ѝ бяха събрани на кок, лицето ѝ бе с малко грим, дрехите ѝ бяха по-скоро скромни – сериозно момиче. Поколеба се няколко секунди, преди да промълви с тих глас, леко дрезгав от свенливост:
– Обичах баща ви."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 5.00 / 4 гласа 
