"Това е малка бяла овална таблетка, която може да се дели наполовина. Сутрин към пет часа, понякога шест, се събуждам, тогава потребността е най-силна, това е най-мъчителният момент от деня ми. Първата ми работа е да включа електрическата кафеварка; вечерта съм заредил резервоара с вода и филтъра със смляно кафе (обикновено „Малонго“, така и останах много взискателен по отношение на кафето). Не паля цигара, преди да отпия първата глътка; това е ограничение, което сам си налагам, мой ежедневен успех, превърнал се за мен в основен източник на гордост (и все пак трябва да призная, че електрическите кафеварки са доста бързи). Облекчението, което ми носи първото дръпване, е мигновено, смайващо със силата си. Никотинът е идеалната дрога, обикновена и твърда дрога, която не ви носи никаква радост и се определя изцяло според усещането за липса и задоволяването на тази липса. Няколко минути по-късно, след две-три цигари, вземам едно хапче капторикс с четвърт чаша минерална вода – обикновено волвик.
Аз съм на четиресет и шест години, казвам се Флоран Клод Лабруст и мразя кръщелното си име; доколкото знам, го дължа на двама от членовете на семейството ми, които баща ми и майка ми, всеки от своя страна, са искали да уважат; още по-жалко е, че иначе нямам в какво да упрекна родителите си, те бяха във всяко едно отношение отлични родители, постараха се максимално да ме въоръжат със средствата, необходими за битките в живота, и ако в крайна сметка се провалих, ако животът ми завършва в тъга и страдание, не мога да обвинявам тях за това, а по-скоро едно нежелателно стечение на обстоятелствата, към което ще имам повод да се върна – то е всъщност темата на тази книга; нямам абсолютно в какво да упрекна родителите си, с изключение на този минимален, неприятен, но минимален епизод с името ми, не само намирам комбинацията Флоран Клод за абсурдна, но и самите ѝ съставни части не ми харесват; с една дума, считам кръщелното си име за пълен провал.
Флоран е прекалено нежно, прекалено близко до женското Флоранс, то е дори в известен смисъл двуполово. Не подхожда никак на енергичните черти на лицето ми, под определен ъгъл дори сурово, което често е смятано (във всеки случай поне от някои жени) за мъжествено, но никога, ама наистина никога за лице на педал от картина на Ботичели. Що се отнася до Клод, по-добре да не говорим, напомня ми тутакси за Клодетите и пред очите ми мигновено изниква, щом само чуя да се произнася името Клод, купон на дърти гейове, на който прожектират нонстоп някакво винтидж видео с Клод Франсоа. Да смениш кръщелното си име не е трудно, нямам предвид от административна гледна точка, почти нищо не е възможно от административна гледна точка, администрацията има за цел да намали максимално възможностите ни за живот, ако не успее просто да ги унищожи, от гледна точка на администрацията добре администрираният е мъртвият; по-скоро имам предвид от гледна точка на употребата му: достатъчно е да се представиш с ново име и след няколко месеца, а дори и след няколко седмици, всички свикват, на хората дори не им минава през ума, че си могъл в миналото да се наричаш другояче.
Подобна операция в моя случай би била още по-проста, тъй като второто ми име, Пиер, отговаряше идеално на образа на твърдост и мъжественост, който исках да внуша на света. Но не направих нищо, продължих да позволявам да ме наричат с отвратителното Флоран Клод, единственото, което постигнах с някои жени (а именно с Камий и Кейт, но ще се върна към това, ще се върна), е да се ограничат с Флоран, с обществото като цяло обаче не постигнах, общо взето, нищо в това отношение и се оставих, както и в почти всичко останало, да бъда люшкан от обстоятелствата, доказах своята неспособност да взема живота си в ръце, мъжествеността, която се излъчваше от прямото ми лице с искрени контури, с изсечени черти, се оказа в крайна сметка измама, чиста фалшификация – за която, вярно, не носех отговорност. Бог ме бе създал така, но аз не бях, наистина не бях, никога не съм бил нищо повече от една несъстоятелна мижитурка; станал вече на четиресет и шест години, аз не успях нито веднъж да взема под контрол собствения си живот; с една дума, беше твърде вероятно втората част на съществуването ми да представлява, по подобие на първата, безволев и болезнен срив.
Първите известни антидепресанти (сероплекс, прозак) увеличават нивото на серотонин в кръвта, инхибирайки обратния захват на серотонина чрез невроните 5HTj. Откритието в началото на 2017 година на каптон DL отваря път за нова генерация антидепресанти, чийто механизъм на въздействие е в крайна сметка по-прост, тъй като благоприятства освобождаването чрез екзоцитоза на серотонина, произведен в стомашночревната лигавица. В края на годината каптон DL беше пуснат на пазара под названието капторикс. Още от самото начало той се оказа учудващо ефикасен, позволявайки на пациентите да се върнат с нова лекота към основните ритуали на нормалния живот в едно еволюирало общество (тоалет, социален живот, сведен до добросъседство, елементарни административни дейности), без да предизвиква в нито един момент, за разлика от антидепресантите от предишната генерация, склонност към самоубийство или самонараняване.
Най-честите нежелателни странични ефекти на капторикса бяха гадене, изчезване на либидото, импотентност. Гадене не бях изпитвал никога."
Из книгата
Рейтинг: 5.00 / 2 гласа 
