"По дяволите, мразя лятото. Това си мислех, докато стоях на бетонния перон и се молех влакът да пристигне по-скоро, за да вляза и да се спася от сутрешната жега. Беше едва началото на юли, а вече всеки път, когато излизах през входната врата, имах чувството, че влизам в сауна. Жегата и влажността на въздуха сами по себе си бяха абсолютно непоносими, но като прибавим и безкрайното цвърчене на цикадите, сутрешното ми пътуване се превръщаше в особено извратена форма на изтезание. Точно когато си помислих, че нещата не могат да станат по-зле, от единствения високоговорител на гарата се разнесе неясно съобщение: Внимание, до всички пътници. Съжаляваме да ви съобщим за значително закъснение поради неочакван сблъсък на влака с елен. Инцидентът се случи по-надолу по линията. Приемете дълбоките ни извинения за причиненото неудобство. Знаем, че времето ви е ценно, но ви молим да проявите търпение, докато ситуацията бъде разрешена...
Ръждясалият стар високоговорител се задави с пукот от статичното електричество и остана безмълвен на мястото си на върха на близкия стълб, когато съобщението прекъсна.
– Мамка му! Пак ли? - измърморих.
Същото се беше случило миналия месец, но тогава влакът беше ударил дива свиня. Само един коловоз минаваше през старата гара, която гледаше директно към открития океан. Зад перона имаше гъсти гори и стръмен наклон. Тъй като това беше една от малкото наистина изолирани гари в префектурата, които все още не бяха преустроени, тя се беше превърнала в популярна дестинация за пътешественици и туристи, които предпочитаха да не вървят по утъпкания път. За съжаление можеше да се предположи, че поради окаяното състояние на железопътната линия, подобни закъснения се случваха сравнително често. Не че по принцип имах нещо против да закъснявам за училище - по всяко друго време на годината бих се радвал на едно такова оправдано закъснение, но точно сега предпочитах да седя в климатизираната класна стая, отколкото да се пържа под жаркото слънце бог знае още колко време.
Закъснения заради дивата природа можеха да продължат от няколко минути до час, макар че думата значително, която беше използвана, ме наведе на мисълта, че ще се забавя поне още тридесет минути, ако съдех по предишния си опит.
– Чудесно. Ще се сваря жив... - измърморих, докато оклюмвах примирено, а суровите слънчеви лъчи безмилостно блъскаха в тила ми.
Вдигнах ръкава на ризата си с копчета и избърсах струйка пот от слепоочието си, преди да е влязла в окото ми. Човек би си помислил, че не е кой знае какъв проблем да построят една закрита чакалня с климатик, но от друга страна, на тази гара нямаше дори автоматични турникети, така че може би да искаш такова нещо си беше като да се надяваш на някакъв нечуван лукс. Единственото, което можех да направя, беше да повлача крака към една от двете малки пейки под полусрутения дървен навес и да се опитам да се скрия някак от жегата. Едната от тях вече беше заета от две момичета от моята гимназия, които си бъбреха безгрижно, сякаш горещото време изобщо не ги притесняваше.
– Супер, супер! Ще изпуснем първия час по спорт!
– О, но горкият елен...
– Е, оцеляват най-силните, нали знаеш?
Това беше всяка сутрин. Тези двете никога не бяха на едно и също мнение, но ако се съдеше по вечното им кикотене, това очевидно не им пречеше ни най-малко. Седнах на празното място срещу тях, почти в самия край на пейката, за да не ги карам да гледат на мен като на натрапник в разговора им. За жалост, сянката почти не ме разхлаждаше, така че, подпрян на облегалката на пейката, разкопчах горното копче на ризата си и раздвижих яката няколко пъти, за да вкарам малко въздух под нея. В този момент, сякаш в отговор на молитвите ми, се усети приятен крайбрежен бриз, който изпълни ноздрите ми с острата миризма на морска сол. Точно от другата страна на релсите склонът плавно се спускаше надолу, преди да се слезе рязко към морето. Отвъд ръба на склона светлосиньото небе ставаше все по-бледо и по-бледо към мъгливия хоризонт, а морето на свой ред придобиваше все по-дълбок и по-наситен лазурен оттенък. Океанските вълни нежно блещукаха на слънчевата светлина. Имаше нещо почти терапевтично в това да гледаш океана рано сутрин, също като да наблюдаваш крехкото трептене на светлината на свещта, или водата в бълбукащ ручей, която се спуска надолу на каскади. Беше едно от онези неща, които можеш да гледаш с часове и никога да ти омръзне. Беше почти хипнотизиращо.
След като наблюдавах вълните известно време, се извърнах, за да погледна към високия стълб с часовника зад мен. Беше вече осем и половина. Дори и влакът да пристигнеше точно в този момент, тепърва имахме двадесет минути път до нашата гара, а часовете започваха в девет без десет. Примирих се с факта, че вече няма никаква надежда да стигна навреме в училище, и затворих очи, за да се опитам да дремна набързо. Не след дълго едно от момичетата, които седяха срещу мен, каза нещо, което изостри интереса ми и нададох ухо.
– Хей, чувала ли си за тунела Урашима? - попита тя приятелката си.
– О-о - измърмори другото момиче. – Това да не е поредната история за призраци?
– Не, не точно. Е, да, става дума за нещо свръхестествено, но по-скоро е градска легенда.
– Страшна градска легенда?
– Може би?
– Не, не, не. Не искам и да чувам.
– О, хайде, стига. Не става дума за духове, кълна се. С две думи, това е тунел, който може да изпълни всяко едно желание на тези, които влязат в него.
– Всяко желание? Само като влезеш в него?
– Да. Всяко желание.
– Хм... И това е всичко? Изпълнява желания?
– Не, виж сега, тук става малко страшно... Да речем, че тунелът е изпълнил желанието ти и сега си готова да се върнеш у дома. Но Урашима не ти позволява да си тръгнеш толкова лесно. Тунелът винаги взема нещо в замяна, взема от теб.
– Какво взема?
– Години. Години и години от живота ти. Влизаш в него като тийнейджър, а се връщаш като сбръчкана старица.
– Уау! Значи нещо като... дали бих разменила всички най-хубави години от живота си, за да стана милиардер или нещо подобно?
– Да, точно така!
– Боже, страшно е дори да си го помислиш.
– Виждаш ли, казах ти!
Двете момичета продължиха да дърдорят.
– О, боже мой, като стана дума за страшни неща, вчера намерих един огромен паяк в стаята си!
– Ъх! Каква гадост! Сериозно ли?
– Да, накарах дядо ми да дойде да го убие с един навит вестник.
– Ха-ха, дядо ти е много печен.
– Да, страхотен е...
Изоставяха една тема и подхващаха следващата със скоростта на светлината, смачкваха предишните, сякаш бяха стар вестник, който става само за убиване на паяци."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
