Пропаст

Пропаст Робърт Харис Времетраене: 1:24 мин. Тези, които останаха и онези, които заминаха Паринуш Сании Времетраене: 1:08 мин. Етногенезис и етническа история на българския народ Румен Иванов Времетраене: 1:10 мин.

Светът е на крачка от войната. Една любовна афера е на косъм от огромен скандал.

Лондон. Лятото на 1914 година. Светът се намира на ръба на пропастта. Двайсет и шест годишната Вениша Стенли - интелигентна, дръзка и отегчена аристократка - има любовна връзка с два пъти по-възрастния министър-председател на Великобритания Х. Х. Аскуит. Влюбен в нея, шейсет и една годишният премиер споделя държавни и военни тайни при срещите им и в писмата, които ѝ пише всеки ден.

Докато Аскуит неохотно води страната към война с Германия, млад служител на разузнаването започва да разследва изтичането на секретни документи. Изведнъж една сравнително обикновена любовна интрига се превръща в проблем за националната сигурност, който може да промени хода на историята.

Роман за политика, война и еротична обсесия, в която историческите факти и автентичните писма на премиера са умело преплетени с художествена измислица.

"Блестящ роман за политика, война и еротична обсесия."
Сънди Таймс

Робърт Харис (р. 1957) е британски писател, известен най-вече с историческите си романи. Завършва литература в Кеймбридж, а след това работи като журналист в различни медии, сред които Би Би Си, Обзървър и Сънди Таймс. Започва да пише документална проза в началото на 80^-те години, но става популярен с първата си художествена творба - Фатерланд (1992). Филми са правени по общо 7 от книгите на Робърт Харис - Фатерланд, Енигма, Архангел, Сянката, Мюнхен, Офицер и шпионин и последната филмова адаптация е на Конклав. Филмът вече има 6 номинации за наградите Златен глобус и 11 за Изборът на критиците. Романите на Харис са преведени на 40 езика.

"На следващата сутрин Диймър започна работа рано-рано. В 8 ч., както обикновено, пристигна пощальонът на своя велосипед, влезе вътре с купчина писма, излезе, поздрави го с кимване и си тръгна. Диймър изчака той да се скрие от погледа му и се промъкна във фоайето. Пощата беше оставена на масичката до гонга. Наоколо нямаше никого. Прегледа набързо писмата. Дузина от тях бяха адресирани до лорд и лейди Шефилд, три до госпожа Хенли, две до госпожа Пиърс-Сироколд и пет до Вениша. Той разпозна почерка върху едно от тях: името и адресът ѝ бяха изписани със същия характерен почерк, който беше видял в онази книжарница. Диймър прибра внимателно писмото в джоба си.

Той изчака останалите градинари да допият сутрешния си чай и да се върнат на работа, преди да отиде в бараката. Запали примуса и когато чайникът завря, поднесе плика над парата. Хартията беше дебела и качествена, но след минута пликът започна да се отлепва. Диймър взе кутия с лепило от рафта, увери се, че дворът е празен, и притича до сеновала.

В плика имаше две бланки от Даунинг Стрийт № 10, сгънати наполовина. Той ги извади внимателно, като ги държеше с върховете на пръстите си. Бяха осем страници плътен сбит текст. Писмото започваше със Скъпа моя. Той застана с гръб към прозореца. Светлината беше оскъдна, част от думите - нечетливи. Успяваше да разчете написаното съвсем бавно. Когато приключи, извади бележника си от куфара и преписа някои от най-смущаващите изречения:

"Французите силно подценяват загубите му, по-вероятно става въпрос за 10 000 жертви, а не за 5000... В телеграмите си той казва, че войските му са разбити... Решихме незабавно да изпратим Кичънър... Едва ли повече от пет-шест души са разбрали, че днес той не беше във Военното министерство... По-добре да го пазим в тайна. Току-що се върнах от среща с Краля, който не знаеше нищо до тази сутрин, когато му казах какво е положението... Мисля, че нямаш представа колко много те обичам..."

Диймър не посмя да препише повече. Сгъна писмото и го върна внимателно в плика, след което се зае с деликатния процес на нанасяне на лепило и запечатване с един пръст. В същото време Гедингс го повика от конюшнята.
– Горе ли си?
– Да, да, веднага слизам.

Диймър залепи писмото, прибра го в джоба си и се спусна по стълбата. Градинарят го очакваше долу със скръстени ръце, като потропваше нервно с крак.
– Спиш в работно време?
– Призля ми леко, господин Гедингс. Реших да си почина за няколко минути. Вече се чувствам по-добре.
Старецът изсумтя недоверчиво.
– Не ме карай да идвам да те търся отново.

Диймър се затича към къщата, влезе във фоайето и откри с огромно облекчение, че сутрешната поща все още е на масата. Пликът беше леко изцапан от мръсните му ръце, леко омачкан от парата, но нищо необичайно, което не би могло да се случи с него по пътя от Лондон. Той го пъхна в купчината.

Няколко минути по-късно по алеята се появиха две коли. От мястото, на което беше застанал върху дървената стълба, за да подреже бръшляна, увил се около терасата, Диймър успя добре да разгледа Вениша Стенли, докато слизаше от лимузината. Тя беше по-скоро приятна, отколкото красива - стройна, гъвкава, жизнена, със зачервено лице от деня, прекаран на плажа. Диймър разбираше защо премиерът може би се е влюбил в нея. Но да споделя толкова много държавни тайни с млада жена, която не е и на половината на възрастта му? Да ѝ показва секретни телеграми, които изпраща с обикновена поща? Това не беше любов, а лудост!

Вениша влезе в къщата. Диймър очакваше някаква реакция, вик на гняв или изненада. Очакваше тя да се втурне навън да търси човека, докосвал писмото ѝ. Но прислугата бързо я последва, колите потеглиха и предният двор опустя. Не след дълго вътре се разнесе биенето на гонга, който призоваваше семейството на обяд.

До края на седмицата Диймър все така наблюдаваше къщата и се чудеше какво да прави. Забеляза, че пощальонът идва два, понякога дори три пъти дневно, и се запита колко ли писма от премиера пристигат. Носеше цветя всеки следобед и на два пъти зърна писма на масичката във фоайето, но наоколо имаше прислужници и той не посмя да погледне дори почерка на подателя.

Вечерно време Диймър лежеше на дюшека, четеше бележките си - 10 000 жертви, разбита армия и прочие, - мислеше за Фред и съжаляваше, че не е узнал още някоя военна тайна от писмата до Вениша. Какво ли правеше тя с тях, след като ги прочетеше? Унищожаваше ли ги, или ги пазеше? Показваше ли ги на роднини или приятели? Оставяше ли ги да лежат наоколо, където някой можеше да ги види? Едит четеше ли ги? Едит, която беше чужда гражданка. Възможностите за нарушаване на правилата за работа със секретни материали бяха огромни. Най-разумното решение беше да извади заповед за обиск, да доведе полицаи и да претърси имението. Но подобно решение можеше да вземе единствено Кел, а не той. Освен това беше невъзможно да се промъкне в Холихед през работната седмица и да установи контакт с Лондон, след като Гедингс го държеше под око.

В петък Диймър изгуби удобното си място за наблюдение в предната част на къщата и се озова отново в задната градина, за да я плеви. Той продължи да носи лилии преди вечеря и да се връща на работа малко след пет, да скубе лепкавите стръкове гъша трева, които оставяха неприятни червеникави ивици по дланите и ръцете му, а после тези петна се разпространяваха по врата му, ако го докоснеше. Тъкмо бършеше потта от лицето си с ръкава на ризата, когато вдигна поглед и видя Едит до портата. Оглеждаше се, сякаш търсеше нещо. Забеляза го и тръгна към него. Той се изправи и свали шапката си.
– Надявах се да ви видя в къщата - каза тя. – Госпожица Вениша остана очарована от лилиите и ви моли да носите редовно цветя за стаята ѝ.
– Разбира се.
– Можете да ги оставяте на госпожа Протъроу.
– Да, непременно. Искате ли да ви дам още сега?
– Не. Утре заминаваме за Лондон и ще бъдем там цяла седмица. Но когато се върнем...

Диймър смяташе, че Едит го избягва след срещата им в началото на седмицата. Сега обаче тя като че ли не бързаше да си тръгне. Дори го попита за имената на някои цветя. Той беше наясно, че цялата му кожа е покрита с червени петна, мократа му коса е залепнала за челото, а тялото му лепне от пот. Въпреки това каза:
– Убеден съм, че познавате градините по-добре от мен, но с радост ще ви разведа и ще ви покажа някои цветя... когато имате време.
Едит кимна сериозно, сякаш обмисляше делово предложение.
– С удоволствие - отвърна тя накрая. – Благодаря."
Из книгата

Робърт Харис (р. 1957) е британски писател, известен най-вече с историческите си романи. Завършва литература в Кеймбридж, а след това работи като журналист в различни медии, сред които Би Би Си, Обзървър и Сънди Таймс. Започва да пише документална проза в началото на 80^-те години, но става популярен с първата си художествена творба - Фатерланд (1992), алтернативна история, в която Германия печели Втората световна война.

След успешния си дебют Харис пише още няколко романа, фокусирани върху историята на XX век, между които Енигма (1995) и Архангел (1998). И двата се превръщат в бестселъри и няколко години след публикуването им са екранизирани. В следващите си романи Харис се връща към историята на Римската империя. През 2003 година излиза Помпей, а после и трилогията Цицерон, посветена на великия оратор, която включва романите Imperium, Conspirata и Dictator.

Противоречивото нашествие в Ирак, водено от САЩ и Великобритания, мотивира Харис да напише политическия трилър Сянката (2007), който по-късно е екранизиран от режисьора Роман Полански. Филми са правени по общо 7 от книгите на Робърт Харис - Фатерланд, Енигма, Архангел, Сянката, Мюнхен, Офицер и шпионин.

Романите на Харис са преведени на 40 езика.

Обсидиан ООД
София 1504
ул. Тича 3Б
office@obsidian.bg