"Завръщането
В първите дни на започващото лято един орел се виеше високо в небето. Правеше своите въздушни кръгове и фигури, необезпокояван от никого. Тук той беше господар. Поне засега. Само след няколко поколения (орлите са едни от най-дълголетните животни) хората щяха да оспорят лидерството му и да го свалят от трона, но дотогава небесното царство бе негово. С острия си поглед, който не изпускаше нищо, забеляза две движещи се към билото на планината фигури. Игнорира ги веднага. Не бяха плячка.
– Запомни тази пътека, защото оттук е най-безопасно и лесно. Вдясно пътят е по-кратък, но минава през коварен сипей и ако не внимаваш или бързаш, може сериозно да пострадаш.
– Няма как да сбъркам. Тази скала, която се вижда отпред, много прилича на кула от крепост. Тя ще ми е ориентир за правилната посока, която да следвам.
– Да, вярно е. Не исках да ти казвам, а да разбера дали ще ти убегне от погледа. И аз така съм запомнил точната пътека.
Този диалог се водеше между двама мъже, чието присъствие по-рано пренебрегна величествената птица. Напредваха бързо към върха на планината и очевидно бяха в добро физическо здраве, защото изобщо не спираха да почиват. По-възрастният мъж водеше и от време на време даваше съвети на своя спътник.
– След малко ще стигнем до една поляна с десетина дървета по средата. В горния ѝ край извира поток, който тече само на два хвърлея със стрела. След това попива в скалите и се появява далеч надолу в планината. Мястото е потайно и пълно с дивеч. Наблизо няма друга вода и животните се навъртат наоколо. Трябва да си много некадърен, за да си тръгнеш от там без улов - продължаваше с напътствията опитният водач.
Наистина скоро стигнаха въпросното място и по инстинкт се снишиха зад една хвойна. Отпред се откри гледка, за която мечтаеха всички ловци - на поляната спокойно пасяха три сърни. Ангажирани със своето най-важно занимание - да хрупат вкусната трева, бяха забравили всякаква предпазливост. Идеален шанс да станат плячка на гладните хищници или бдителен ловец. По-младият мъж, видимо още младеж, свали лъка и посегна към колчана със стрелите.
– Чакай, не бързай! Няма смисъл, защото имаме достатъчно провизии, а освен това ще ходим до вечерта. Излишен товар и разход на време не ни трябва. Нека да пием вода и продължаваме нагоре - каза авторитетно водачът.
Младежът не възрази и прибра лъка на рамо. Само разочарованието не можа да скрие от лицето си. Изпрати с поглед изплашените животни, които за секунда изчезнаха от поляната, но не каза нито дума. Явно изпитваше голямо уважение и респект към своя по-възрастен спътник. Утолиха жаждата си с ледена вода и без да губят време продължиха нагоре към билото на планината.
"Слънцето прехвърля своя зенит, а пътят става все по-стръмен, но трябва да бързаме, ако искаме да достигнем по светло до крайната цел - долината от другата страна на планината. Денят е дълъг, времето - прекрасно, затова няма начин да не успеем. Нищо че вървим от сутринта, не ни е за първи път да правим толкова голям преход" - това си мислеше водачът и поддържаше темпо съобразено с терена и правилото разпределение на силите им.
– Спираме за почивка. Трудната част вече я минахме - каза по-възрастният мъж и свали вързопа от гърба си, защото бяха стигнали билото на планината.
– Погледни сине, това отпред е нашият роден край! Ето я райската ни градина! Всичко, което си чул и съм ти разказвал, е пред нас!
Да, това бяха баща и син. Младежът застана до своя родител и пред очите му се разкри великолепна картина: голяма, нагъната долина, обградена с планини, обрасли с вековни гори. По средата ѝ течеше река, захранвана от буйни потоци, която си беше направила път на юг през тясна клисура. И докъдето взорът стигаше - зелено, зелено, зелено. Само голямата крепост, която ясно се виждаше, изпъкваше със своя синкаво-кафяв отенък, а в края на хоризонта се белееха заснежените върхове на далечни планини. Всичкото това великолепие стоеше пред тях като шедьовър, нарисуван от най-великия художник - майката-природа."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
