Записки от оня свят

"Има ли барутът мирис?

Пътуваме с малко микробусче по магистралата Мюнхен - Линдау. След Бон и Кьолн, вчера и днес приключиха и протестите в Мюнхен и групата се насочи към последната точка от програмата.

Още като ме видя в Бон, Петра ми се хвърли на врата и без да се притеснява от Герд Бастиян ме разцелува по страните за добре дошъл. И веднага ме включи в екипа. И ме забрави, защото мероприятията вече течаха. Аз и нямах претенции, защото тихо си се мъкнех с групата им и сбирах зрънцата от нужната ми информация. Както е редно, за това, което не ми беше ясно, питах и ми отговаряха. Без стеснение, без осукване, както се говори с приятел, от когото няма какво да се крие. Беше ми и приятно и радостно и спокойно, защото тази луда антивоенна корида ми допадаше, а и защото всеки ден се убеждавах, че изводите ни със Саша са си съвсем правилни. Ако някой да им вярва, ако не ще!

Около нас по време на мероприятията, особено в Бон, постоянно сновяха всевъзможни хора - журналисти, наблюдатели, гости от някъде, изследователи на обществено мнение и други работи, или просто уши. С повечето от тях веднага се разпознавахме, по неписаните правила на професията, и дето се казва, започнахме здрасти да си викаме. Немците от тях, като възпитани хора, си свършваха редакциите и кабинетите. Имаше обаче двама нахалника, освен мен, които постоянно се мъкнеха с групата. Един беше, както той сам се обяви ветеран на движението за мир на САЩ, а другият се представяше от някаква радикална Група за мир от Италия. Хората ни търпяха с необходимата култура и главно за да не подразнят Петра. Но и това беше до време. Италианецът, като видя, че вече два-три дена никой не говори за революции и атентати, просто загуби интерес, или хората, които го бяга изпратили, загубиха интерес към групата ни. Американецът обаче беше упорито момче. Той започна доста аверски да се държи с Петра и да размахва знаменцето на общата им борба срещу войната във Виетнам - с други думи наши хора сме! Петра си беше чешит и дълго не го изтрая."
Из книгата

Павлин Павлов е роден на 12.11.1952 г. в село Румянцево, Ловешко. Възпитаник е на Немска гимназия в Ловеч. Завършил е немска и италианска филологии в СУ Св. Климент Охридски. Доктор по история е, докторантската му работа е посветена на съвременна история на Германия. Още като студент е преминал обучение и е изпълнявал задачи по линия на разузнаването. От 1986 до 1998 година работи в контраразузнаването. Бил е Директор по обществен ред и контрол в Община Варна. В момента е пенсионер. С писане на художествена проза са занимава от студентските си години. Има публикувани разкази, новели и преводи. Ангажиментите му в разузнаването и контраразузнаването за дълго го карат да остави перото. От 2010 г. отново се връща към творчеството. Член е на СБП.