Танцувай, танцувай, танцувай

Харуки Мураками Времетраене: 1:05 мин. Поредица На колела от СофтПрес Времетраене: 0:58 мин. Карлос Руис Сафон Автор Времетраене: 1:46 мин.

Книгата е продължение на Преследване на дива овца. Ако Кафка се озове в плен на роман, написан от Реймънд Чандлър, а след това придобие и чувство за хумор, в резултат може би ще заговори с гласа на неназования главен герой от този роман на най-големия съвременен японски автор. В това разтърсващо продължение на Преследване на дива овца, Мураками развихря до крайност таланта си на брилянтен разказвач. Но свенливата сдържаност и лекомислието на Преследване на дива овца тук отстъпват място на жизнеутвърждаваща лиричност. Тридесет и четири годишният объркан писател на свободна практика все така търси и все така продължава да не намира щастието, което не намираше и в предишната книга на Мураками.

Разведен, разочарован и зарязан от предишните си любовници, той се озовава в странен хотел, откъдето преди време внезапно е изчезнала една от жените, които е обичал. Сънищата, в които тя му се явява, го отвеждат до две загадки - едната метафизична (как да преживеем непреживяемото), а другата напълно реална (убийство на момиче). Ще се насладим отново на всички отлики на големия талант на Мураками: неспокойни и чувствителни образи, тревожни прехвърляния в променени реалности, копринени изрази, впрегнати в шеметната инерция на влакче на ужасите.

"Март 1983
Често сънувам хотел Делфин.
В сънищата съм там и съм забъркан в някакви случки. По всичко личи, че съм част от тази последователност от сънища. Хотел Делфин не е същият, сега е много по-тесен. Прилича по-скоро на дълъг покрит мост. На мост, който няма край във времето. И аз съм там, насред него. Там има и още някой, който плаче. Хотелът ме обгръща. Чувствам пулса, топлината му. В сънищата съм част от хотела.
Будя се, но къде? Не само го мисля, а направо си задавам въпроса на глас:
– Къде съм?
Сякаш не знам: тук съм. В своя живот. Особеност на света, до който се свежда съществуването ми. Не че помня да съм одобрявал тези неща, това състояние, това положение, в което присъствам. Понякога до мен спи жена. По-често съм сам. Сам с магистралата точно до жилището ми, с чаша (с пет милиметра уиски, останали в нея) отстрани на леглото и със злонамерената - не, направи го по-безразлично, - с пепелявата утринна светлина. Понякога вали дъжд. Ако вали, просто си оставам в леглото. И ако в чашата има снощно уиски, го изпивам. Гледам капките, стичащи се от стрехите, и си мисля за хотел Делфин. Случва се и да се протегна, хубаво и бавно. Това ми стига, за да съм сигурен, че съм аз и не съм част от нещо друго. Въпреки това си спомням усещането от съня. До степен да съм готов да се закълна, че мога да се пресегна и да го докосна - тогава цялото онова нещо, което включва и мен, ще се раздвижи. Напрегна ли слух, чувам бавната предпазлива последователност на играта, която се разгръща като капчици в сложен воден пъзел, които падат една по една, малко по малко. Ослушвам се. И точно тогава чувам как някой ридае тихо, почти недоловимо. Хлипа някъде в мрака. Някой плаче за мен.

Хотел Делфин си е съвсем истински хотел. Съществува в този и този квартал на Сапоро. Навремето, преди няколко години, прекарах в него една седмица. Не, нека бъда по-точен. Преди колко години беше? Преди четири. Или още по-точно преди четири и половина. Още не бях навършил трийсет. Отседнах в хотел Делфин заедно с една жена, с която живеех. Именно тя го избра. "Ето там ще отседнем", каза. Ако не беше тя, се съмнявам, че изобщо съм щял да стъпя там.

Приличаше не на хотел, а на дупка. През цялото време, докато бяхме там, не помня да сме виждали други хора, отседнали в него. Из фоайето се мотаеха двама-трима, но знае ли човек дали бяха от хотела? Някои от ключовете на таблото на рецепцията все липсваха, затова предполагам, че е имало и други гости. Но не много. Така де, ако в някой голям град окачите хотелска табела и пуснете в указателя телефонен номер, е повече от логично да не останете съвсем без клиенти. Но и да е имало други освен нас в хотела, те бяха ужасно тихи. Нито веднъж не сме чули и звук, почти не сме видели признаци за присъствието им - ако не броим ключовете на таблото, които всеки ден бяха наредени по малко по-различен начин. Дали те не бяха като сенки, които, затаили дъх, се прокрадват покрай стените? От време на време чувахме приглушеното потракване на асансьора, но щом той спреше, отново ни захлупваше потискаща тишина.

Тайнствен хотел. Приличаше ми на биологична задънена улица. На генетичен регрес. На причудлива природна злополука, заради която някакъв организъм се е залутал по погрешен път и не може да се върне назад. На осиротяла форма на живот, която след премахването на еволюционния вектор е оставена да трепери зад завесата на историята, в Забравената от времето земя. И то по ничия вина. Няма кого да обвиниш, няма кой да я спаси.

Хотелът изобщо не е трябвало да се строи точно на това място. Ето коя беше първата грешка и оттам нататък всичко се беше объркало още повече. Като накриво закопчано копче на риза - колкото и да се опитваш да оправиш нататък, само създаваш поредната красива - да не кажа изискана - бъркотия. Нищо в него не изглеждаше наред. Опиташ ли се да погледнеш нещо, ще усетиш, че си наклонил с няколко градуса глава. Не дотолкова, че да те заболи или да ти се стори кой знае колко странно. Знае ли човек? Нищо чудно да свикнеш да гледаш нещата под този ъгъл (но свикнеш ли, вече няма да си в състояние да гледаш света, без да изкривиш глава).

Ето какво представляваше хотел Делфин. Липсваше му обикновеност. Бъркотиите се трупаха до точката на пресищане, след която си обречен в не толкова далечно бъдеще да бъдеш погълнат от водовъртежа на времето. Всеки го виждаше още от пръв поглед. Окаяно място, злочесто като трикрако черно псе, намокрено до кости от декемврийски дъжд. Тъжни хотели със сигурност има навсякъде, но Делфин беше нещо по-различно. Хотел Делфин беше жалък по идея. Хотел Делфин беше трагичен.

И така, разбира се от само себе си, че ако не броим клетите нищо неподозиращи души, които случайно са се озовали в него, никой не би решил по своя воля да отседне там. Сградата нямаше нищо общо с името си (лично аз, чуя ли Делфин, си представям снежнобял като паста хотел на Егейско море) и ако не беше надписът отпред, човек изобщо нямаше да се досети, че това е хотел. Дори с надписа и с месинговата табела на входа той трудно се вписваше в представите за хотел. Всъщност приличаше на музей. На странен музей, където хора със странно любопитство могат да се промъкнат, за да разгледат странните експонати."
Из книгата

Творчеството на Харуки Мураками е нетипично явление в контекста на японската литература. Японец по народност, Мураками е много по-близък до американския манталитет и маниер на писане, като сам твърди, че е повлиян от попкултурата. Роден е в Киото, а младите си години прекарва в Токио и едва през 1991 г. посещава за първи път Америка. Въпреки това още в първият му роман Чуй как пее вятърът се долавят чуждестранният стил и носталгия, които го отличават на фона на основните японски литературни течения. В романите на Мураками откриваме сериозни идеи за самотата и алиенацията, за духовната празнота и упадъка на ценностите, за липсата на връзка между хората в японското общество. Тези идеи умело са съчетани със сюрреалистична атмосфера и хумор.

Преди да започне блестяща литературна кариера, Мураками следва театрално изкуство в университета Васеда в Токио, а след завършването си отваря собствен джаз-бар. По време на един бейзболен мач той получава вдъхновение за първото си прозаическо произведение Чуй как пее вятърът. Романът, написан когато авторът е на 29 години, получава престижната награда Гундзо още в годината на издаването си. Следват продълженията Флипер, 1973 и Преследване на дива овца (също отличен с награда), като трите романа съставят Трилогията на плъха, наречена така заради общия разказвач с прякор Плъха. През 1985 г. Мураками публикува Страна на чудесата за непукисти и краят на света, фентъзи с много магически елементи, а най-голямо признание в Япония авторът получава след издаването на Норвежка гора (1987). Тази книга го превръща в идол на японската младеж.

След пътуване из Европа и кратко пребиваване в Италия и Гърция, Мураками се мести в Америка, където работи в Принстънския университет. По това време написва Танцувай, танцувай, танцувай, в който музикалните теми напомнят за времето, в което Муриками е студент и се издържа с работата си в магазин за музикални плочи. Романът му, най-добре приет от литературната, критика е Хроника на птицата с пружина. Той засяга сериозни социални проблеми като японските военни престъпления в Манджурия, като реализмът умело се преплита с фантастика. Книгата печели наградата Йомиюри.

След земетресението в Кобе и атентата Токийското метро, Мураками се връща в Япония и издава Метрото, публицистична книга, в която са събрани интервюта с оцелели и близки на жертвите в метрото. Това е първата книга на автора, която не съдържа фантастични елементи.

Други романи от Муриками са След мръкване, Кафка на плажа, На юг от границата, на запад от слънцето и други. Във всеки негов роман има поезия, а внушението е толкова силно, че прочетеното се изживява като реалност. Това е и причината книгите му да се издават в над двумилионни тиражи не само в Япония, но и в цял свят: САЩ, Западна Европа, Русия, Сърбия и други.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg