Градът и неговите несигурни стени

Градът и неговите несигурни стени Харуки Мураками Времетраене: 0:58 мин. Харуки Мураками Времетраене: 1:05 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин. Пълно пречистване на живота Джонатан Глас Времетраене: 1:13 мин. Дяволската библия Стив Бери Времетраене: 1:02 мин. Втори шанс за щастие Барбара Ханей Времетраене: 1:08 мин. 365 начина за привличане на късмет Ричард Уебстър Времетраене: 1:14 мин. Чудото на водата Масару Емото Времетраене: 1:05 мин. Бягащият човек - от Маратон до Марс. Разкази Времетраене: 1:05 мин. Когато светът ни се разпадне Пема Чодрьон Времетраене: 1:06 мин. Тайните на историята Теа Хей Времетраене: 1:02 мин.

Момче и момиче, двама влюбени тийнейджъри. Един ден тя внезапно изчезва...

Започва дългото търсене на една изгубена любов. Заслушан в своите сънища, мъжът, вече на средна възраст, напуска Токио и започва работа в библиотека далеч в планината, стаила собствени загадки. Пътешествието му го отвежда във въображаем безименен град, опасан с високи стени, населен с еднорози и с хора, лишени от сенки. Там, в библиотека за стари сънища, мъжът намира своята любима. А срещата с млад чудак му помага да разбере променливите и пропускливи стени между световете и го изправя пред решението да избере какво е склонен да изгуби...

(Не)възможна любовна история, жадно търсене, ода за книгите, дълбоко гмурване в скръбта, Градът и неговите несигурни стени е своеобразна притча за странните времена, в които живеем.

"За града ми каза ти. В онази лятна вечер крачехме нагоре по реката, а край нас се носеше сладостното ухание на трева. Минахме покрай няколко бента, които удържаха пясъка от течението, и току поспирахме, за да се полюбуваме на нежните сребристи рибки, които се стрелкаха във вировете. И двамата си бяхме събули обувките. Студената вода обливаше глезените ни, а финият пясък на речното дъно обвиваше стъпалата ни като меки облаци от нечий сън. Бях на седемнайсет, а ти – една година по-малка. Ти беше пъхнала равните си червени сандали в найлоновата торба през рамо и се прехвърляше от една пясъчна могилка на друга току пред мен. По мокрите ти прасци бяха полепнали стръкчета трева като възхитителни препинателни знаци. Аз стисках износените си маратонки по една във всяка ръка.

Може би изморена от ходене, ти се отпусна тежко на лятната трева и безмълвно впери поглед към небето. Две птички прелетяха с писък по небето. В последвалата тишина започна да ни обгръща синкава здрачевина. Седях до теб в плен на странно усещане, сякаш невидими нишки привързваха твоето тяло към сърцето ми. Едва доловимото пърхане на клепачите ти и лекото потрепване на устните ти вълнуваха сърцето ми. Тогава нямахме имена – нито ти, нито аз. Сияйните чувства на един седемнайсетгодишен и една шестнайсетгодишна върху тревата на речния бряг и летният здрач – само това имаше значение. Скоро над нас щяха да заблещукат звезди, и те също без имена. Двамата седяхме един до друг на речния бряг в един безименен свят.
– Целият град е опасан с висока стена – поде ти и измъкна думите от дълбоката тишина като гмуркачка, която претърсва морското дъно за перли. – Градът не е много голям, но и не е толкова малък, че да го обхванеш с един поглед. За втори път разказваше за града. И сега научавах, че е ограден с висок зид.

По време на твоя разказ в града се появиха прекрасна река с три каменни моста (Източния, Стария и Западния мост), библиотека и наблюдателница, изоставена леярна и комунални жилища. В бледата здрачевина на гаснещия ден двамата седяхме рамо до рамо и се любувахме на този град. Понякога се озовавахме на далечен хълм, присвили очи, друг път градът беше толкова близо, че протегнем ли ръка, ще го докоснем, ококорили очи.
– Истинската ми същност живее там, в онзи град, заобиколен със стени – каза ти.
– Значи до мен не седи истинската ти същност? – наложи се да попитам.
– Точно така. Тази, която е тук с теб, не е истинска, а само заместител. Като витаеща сянка.
Замислих се над думите ѝ. Витаеща сянка ли? Ала не изказах гласно мнението си.
– Добре, а какво прави твоята истинска същност в онзи град?
– Работи в библиотека – отговори тихо ти. – Откъм пет следобед докъм десет вечерта.
– Как така „докъм“?
– Времето там е приблизителна величина. На площада има часовникова кула, но часовникът няма стрелки.

Представих си часовникова кула без стрелки.
– Библиотеката отворена ли е за всички?
– Не. Не всеки може да влезе. Нужни са специални умения. Ти обаче ги притежаваш и можеш да влезеш.
– Какви са тези специални умения?
Ти се усмихна благо, но не отговори на въпроса.
– Значи, ако отида там, ще срещна истинската ти същност?
– Стига да успееш да намериш онзи град. И стига да...
Ти замълча и страните ти леко поруменяха. Аз обаче разбирах неизречените ти думи. Стига наистина да търсиш истинската ми същност. Това бяха думите, които ти не се осмели да изречеш.
Нежно те обгърнах с ръка. Беше облечена в светлозелена рокля без ръкави. Облегна буза на рамото ми. Но момичето, което прегръщах в онази лятна привечер, не беше истинската ти. Както сама отбеляза, беше само заместител, сянка.
Истинската ти беше в град, ограден с висока стена. В град с върби на красиви пясъчни наноси, няколко ниски хълма и кротки еднороги зверове. Хората обитаваха стари общински жилища и водеха напълно нормален живот. Зверовете се хранеха с листата и плодовете на дърветата, но повечето измираха от глад и студ през дългите снежни зими. Как копнеех да отида в онзи град! Копнеех да срещна истинската теб.

– Градът е опасан с висока стена, затова в него се прониква трудно – каза ти. – И още по-трудно се излиза.
– Как изобщо се влиза?
– Просто трябва да го пожелаеш. Само че никак не е лесно да пожелаеш нещо от все сърце. Отнема време. И преди да се получи, може да ти се наложи да се откажеш от всякакви неща. Неща, които цениш. Но не се отчайвай, колкото и време да е нужно. Градът няма да избяга.
Представях си как срещам истинската ти същност в онзи град. Всичко си представих: красивата ябълкова градина извън града, трите каменни моста над реката, крясъците на невидимите нощни птици. Малката стара библиотека, където работиш истинската ти.
– Там винаги има място за теб – каза ти.
– Място за мен ли?
– Да. В града има само един свободен пост. И ти ще го заемеш.
Какъв ли ще да е този пост?
– Ще станеш Четец на сънища – обясни ти тихо.
Сякаш разкриваше съдбоносна тайна.
Не успях да сдържа смеха си.
– Та аз не помня дори собствените си блянове. Няма да е лесно човек като мен да стане тълкувател на мечти.
– Не е нужно Четецът да има собствени блянове. Нужно е само да прочетеш всички стари мечти по рафтовете на библиотеката.
– Ще мога ли, как мислиш?
Ти кимна.

– Да, ще можеш. Имаш нужните умения. А аз, каквато съм там, ще ти помогна да се справиш. Ще бъда до теб всяка нощ.
– Значи аз ще стана тълкувател на мечти и всяка нощ ще чета стари мечти от лавиците на библиотеката. А ти винаги ще бъдеш с мен. Истинската ти – повторих аз на глас изложените ми факти.
Слабите ти голи рамене под презрамките на зелената рокля потръпнаха под ръката ми. После се сковаха.
– Точно така. Но искам да запомниш едно: дори да те срещна в града, няма да помня нищо за теб.
– Защо?
– Наистина ли не знаеш защо?
Знам. Човекът, чието рамо моята ръка е обхванала нежно, е просто заместител. Истинската ти същност живее в онзи град. В онзи загадъчен далечен град, ограден с висока стена.
Ала твоето рамо под моята ръка беше толкова меко и топло, че трудно си го представях като нещо друго освен като истинското ти рамо."
Из книгата

Творчеството на Харуки Мураками е нетипично явление в контекста на японската литература. Японец по народност, Мураками е много по-близък до американския манталитет и маниер на писане, като сам твърди, че е повлиян от попкултурата. Роден е в Киото, а младите си години прекарва в Токио и едва през 1991 г. посещава за първи път Америка. Въпреки това още в първият му роман Чуй как пее вятърът се долавят чуждестранният стил и носталгия, които го отличават на фона на основните японски литературни течения. В романите на Мураками откриваме сериозни идеи за самотата и алиенацията, за духовната празнота и упадъка на ценностите, за липсата на връзка между хората в японското общество. Тези идеи умело са съчетани със сюрреалистична атмосфера и хумор.

Преди да започне блестяща литературна кариера, Мураками следва театрално изкуство в университета Васеда в Токио, а след завършването си отваря собствен джаз-бар. По време на един бейзболен мач той получава вдъхновение за първото си прозаическо произведение Чуй как пее вятърът. Романът, написан когато авторът е на 29 години, получава престижната награда Гундзо още в годината на издаването си. Следват продълженията Флипер, 1973 и Преследване на дива овца (също отличен с награда), като трите романа съставят Трилогията на плъха, наречена така заради общия разказвач с прякор Плъха. През 1985 г. Мураками публикува Страна на чудесата за непукисти и краят на света, фентъзи с много магически елементи, а най-голямо признание в Япония авторът получава след издаването на Норвежка гора (1987). Тази книга го превръща в идол на японската младеж.

След пътуване из Европа и кратко пребиваване в Италия и Гърция, Мураками се мести в Америка, където работи в Принстънския университет. По това време написва Танцувай, танцувай, танцувай, в който музикалните теми напомнят за времето, в което Муриками е студент и се издържа с работата си в магазин за музикални плочи. Романът му, най-добре приет от литературната, критика е Хроника на птицата с пружина. Той засяга сериозни социални проблеми като японските военни престъпления в Манджурия, като реализмът умело се преплита с фантастика. Книгата печели наградата Йомиюри.

След земетресението в Кобе и атентата Токийското метро, Мураками се връща в Япония и издава Метрото, публицистична книга, в която са събрани интервюта с оцелели и близки на жертвите в метрото. Това е първата книга на автора, която не съдържа фантастични елементи.

Други романи от Муриками са След мръкване, Кафка на плажа, На юг от границата, на запад от слънцето и други. Във всеки негов роман има поезия, а внушението е толкова силно, че прочетеното се изживява като реалност. Това е и причината книгите му да се издават в над двумилионни тиражи не само в Япония, но и в цял свят: САЩ, Западна Европа, Русия, Сърбия и други.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg