"Вътре в човека не е човекът. Вън от човека не е човекът. Вътре са органите му. Вън е останалият свят. Тогава какво? Една твърде деликатна, трептяща, прозрачна, пропусклива ципа, през която материята си прави изкуствено дишане." Илко Димитров ... |
|
"Дори и да се върнеш тази нощ, тихо да влезеш като шепот в душата ми, ако ти дойдеш, за да ме накараш да плача насън - аз ще те помоля да останеш още малко, ще поискам да те запазя за малко притихнала в мен. Ще те скрия под клепачите си и ще те превърна в далечно светещо нещичко! След всички въжета, на които висят мъртъвците, има и една слънчева люлка, спусната, за да поеме душата." Станимир Димитров ... |
|
"В новата си стихосбирка Елисавета Шапкарева продължава и разширява своята поетика, привидно бягайки от лаконизма на терцета (хайкуто), като удължава изказа, но опазва изчистеността и еднократността на образа. Голямата отлика и достойнство на нейния глас в българската литература е способността ѝ да се съсредоточи върху един обект на поетическо съзерцание и само с няколко словесни щриха да го направи релефен, изпъкващ, открояващ се, запомнящ се: такъв, че го носиш и осмисляш бавно в рецептивното си съзнание, продължаваш го, дозавършваш го като част от себе си. В силна семантична позиция в заглавието са ... |
|
Лилия Йовнова е родена 1999 г. и е още твърде млада, за да се нагърбва с определението "поет", затова предпочита Линдгреновото "нещотърсач". На 15-годишна възраст печели изданието "Малки поетики". Преди дебютната си стихосбирка "Моментът преди порастване" има публикации в множество издания, сред които са "Кръстопът", "Литературен клуб" и "Ах, Мария". Поддържа виртуалната платформа "Неразбирателства". Надява се някой ден да намери правилните думи за това, което има да каже, но знае, че има много време дотогава. "Стихотворенията на Лилия ... |
|
Улица „Щастие“ наистина съществува. На нея има само една ниска къща, в краен квартал на София – кучетата махат опашки пред прага, а децата се смеят. Поезията обаче има странни маршрути – минава през Самарканд в Централна Азия и се отбива в Прага, прескача до Истанбул и Дрезден, спира се на някой връх горе в планината или чака на спирка на Лъвов мост. Не е ясно къде ще срещнеш история, достойна за разказване. И няма голяма разлика дали пишеш репортаж, разказ, пиеса или стихове – важна е историята. А историите винаги идват в подходящата форма, сами си обличат подходящите дрехи. Тези стихове са писани в продължение на ... |
|
През 2014 книгата получава награда за поезия на вестник "Словото днес". ... "Поетическата книга на Николай Милчев "Прелест и светогорски стихотворения" се ражда при срещата му със света на духовността и бягството от суетата на модерната цивилизация - това е светът на монашеските братства на Света Гора Атонска. От стиховете блика дълбокохуманна философия за Бога, за създателя и творенията му - мирозданието и човека. Тази философия Николай Милчев отдавна култивира у себе си, разсъждавайки за силата на съприкосновението с природата и за любовта към живота - такъв, какъвто е всеки ден, с ... |
|
"Поезията на Райна Консулова - Кацарова е пиршество за човешките сетива. Тя е пътуване извън себе си и обратно навътре, през собствения поглед и погледа на другите, обезсмъртяване на миналото и своевременно сбогуване с него. Тя е вяра, налята във високи, тънкостенни чаши, пълни с червено вино. Тя е целувка, след която следва докосване. Тя е изповед в тиха хотелска стая, където се чува само шум от падаща вода. Тя е шепотът, който се изплъзва между жадните устни, миг преди да настъпи мигът на същинската интимност. И безкрайно изкушение също е. Препоръчвам ви да ѝ се отдадете изцяло." Росен Карамфилов ... |
|
Съставител: Христо Караславов . ... "Когато много ме боли, България си смислям. В нея по върховете сняг вали, по долините слънце грее. Страдания и изпитни тя винаги е надживявала и пойни птици и сърни на хората е подарявала. Да, тя е бедна. Но е в нас. И ние в нея. И обичаме болежките ѝ. Своя глас и всичко свое ѝ обричаме. В големия ѝ тежък ход и аз до някоя година единствения си живот като през угар ще премина. Миг само ще ме заболи. Ще бъда като зърно в нея. И дълго сняг ще ме вали. И дълго слънце ще ме грее." Андрей Германов ... |
|
"Кристин Димитрова е една от най-изтъкнатите български поетеси от поколението, което започва да пише след 90-те. Потайни, ловки и остроумни, стиховете и се прокрадват към читателя иззад гърба му. Тя пише с измамна лекота, демонстрирайки, че да наблюдаваш отстрани не означава да избягваш проблема. Димитрова е особено добра в умението си да ни показва как изглежда светът и какво означава той." Анди Крофт, "Стихове, посветени на нашия свят" ... |
|
"Социалната функция на изкуството е изчерпана в елитарните и консуматорски пози на креативния потребител, апотеозно честващ експертни статуси и високи морални позиции. Струва ни се, че съвременните автори, ако въобще има такива, изцяло са интернализирали дисциплиниращите дискурси на литературната, научната и политическата власт. Подобно на Фуко откриваме надежда в технологиите на себе си, фиксиращи обаче не дистанциите спрямо властовите центрове, но най-вече спрямо подмяната на екзистенциално-метафизичните търсения, на крайностите на човека, на граничните образи и езици с оправданията на техните тотални отсъствия в ... |
|
"Отривиста, жизнена и честна към думите, новата книга на Людмила Миндова не се чете, тя се живее." Илко Димитров "Вече да се говори човешки е трудно, но особено трудно е да се пише човешки. Стихотворенията на Людмила Миндова в тази книга, независимо дали са шепот, мълчание или вик, са такива. Те преминават вътрешните граници и излизат навън, там, където лудата по средата на булевард България е регулировчик на живота и после отново се обръщат навътре, там, където внимаваш да не изгубиш човешкото в себе си. Световете се срещат - този в нас и този извън нас. Световете, които са всъщност един - светът на ... |
|
"Тази антология иска да счупи сама себе си, за да остане. Тя не е обичайният цветник, не е ваза, в която цветята са нахвърляни "за да има" ( и да изговорят егото на съставителя... но това не е проблем на вазата): често несъвместими, тровещи се взаимно (невинно: нали са цветя) просто защото всяко иска да оцелее, да има бъдеще, или пък в борба на самомнение и еголюбие (но сякаш вече говоря не за цветята...) Антологията разчупва модела на "поименно" представяне, за да даде възможност чрез диалога на различните, чрез следването и сливането им не до неразличимост, а до хармоничен многоглас, чрез ... |