Стани каквото си

Стани каквото си Алън Уотс Времетраене: 1:04 мин. 10 неща, които трябва да знаете за психичното развитие на детето Били Гарви Времетраене: 1:13 мин. Истанбулска рапсодия Дефне Суман Времетраене: 1:07 мин.

Стани каквото си е подбор от съчинения на Алън Уотс, засягащи дилемата на човека, който се стреми да открие себе си. Това става възможно само ако успеем да видим живота си какъвто е, освободени от илюзии и очаквания. Да се потопиш в хармонията на живота и неговото вечно сега означава да станеш каквото си.

"Казано е, че най-висшата мъдрост се състои в това да се откъснеш - да не съжаляваш за миналото, нито да се боиш от бъдещето, да оставиш живота да следва своя ход без опит за вмешателство в неговите движения и промени, без домогвания да удължиш приятните неща или да ускориш края на неприятните. Да правиш това ще рече да навлизаш във времето заедно с живота и да бъдеш в пълно съзвучие с неговата променлива мелодия, което се нарича просветление. Накратко, то значи да си откъснат и от миналото, и от бъдещето и да живееш във вечното сега. Животът съществува само в този едничък миг и тъкмо в този миг той е безкраен и вечен."
Алън Уотс

Алън Уотс (1915 - 1973) е един от най-големите авторитети в областта на източната мъдрост. С дейността си като писател, философ и лектор хвърля мост между Запада и Изтока, запознавайки западния читател с източната философия и култура. Алън Уотс е познавач както на дзен будизма, така и на индийската и китайската духовна мисъл като цяло. Неговата култова книга Пътят на дзен, издадена преди десетилетия, все още се смята за основополагащ труд в областта на дзен будизма. Мъдростта на несигурността е друга впечатляваща творба на Уотс, която акцентира върху неспособността на съвременния човек да живее тук и сега, а непрестанно да преживява миналото или да се тревожи за бъдещето. Алън Уотс е автор на над 25 книги, сред които са още Дао на водата, Мит и религия, Културата на контракултурата, Будизмът: Дао на философията, Духът на дзен и на множество статии.

Книгата е част от поредицата Изток на издателство Изток - Запад.

"Едно будистко стихотворение, написано в Китай преди няколко века, се домогва да облече в думи предчувствие, общо за почти всяка култура по света. Преведено с обичайния език на християнската традиция, то се оказва толкова добре познато, че чак изтъркано: "Който изгуби душата си, ще я намери." Но това, което брани тази мисъл от баналността - от чистата досада на онези наставления, за които всеки знае, че трябва да спази, но не го прави, - е фактът, че него всъщност никой не може да спази. Защото, докато има нещо, което мога да сторя, още не съм мъртъв; още не съм изгубил живота си напълно. Ала това не е просто абсурдността на една заповед, която е невъзможно да изпълниш. Това е действително общуване, описание на нещо, което сполита хората - като дъжда или докосването на вятъра. То е просто израз на всеобщото откритие, че човек не започва да живее истински, докато не изгуби себе си, докато не отхлаби тревожния хват, с който обичайно стиска своя живот, имуществото, името и положението си. То е неотменната истина в монашеската представа за свещената нищета, за живота в нестяжение, при който - понеже всичко е изгубено - няма какво да губиш, разведряван от един вид волност, поетично оприличавана с птиците и вятъра, или с облаците, странстващи по необятното небе. То е животът, описван от свети Павел като беден, а мнозина обогатяващ; нямащ нищо, а всичко притежаващ.

Що за нереалистична носталгия имаме по него! Мария-Антоанета играе на пастирка в градините на Версай... президенти на огромни корпорации се оттеглят в усамотени рибарски колиби из Сиера Невада... застрахователен чиновник скита уединен из просторните пясъци край океана и се пита дали ще добие смелост да стане плажен бродяга... или нравствен идеалист се самоупреква, че няма сила да се лиши от тлъстата си заплата и да потъне в нищета, подобно на Питър Морен и Дороти Дей, или на великите примери свети Франциск и свети Венсан дьо Пол. Повечето от нас знаят, че не само няма да го сторят, а вероятно и не могат, и че ще продължават да се придържат към обичайните си житейски привички с цялата безпомощност на зависим към пагубна страст.

Ако казаното започва да напомня на проповед, не съм имал това предвид, понеже отбелязах още в началото, че поговорката за намирането на живота чрез изгубването му в същината си не е наставление, което може просто да се прилага и спазва. Това превръща всичките приказки за необходимостта да бъдем самоотвержени и задачата да надмогнем егото в такова фантастично недоразумение. Разбирани като наставления, те допринасят за всяческо нравствено и духовно мошеничество. Имайте винаги подръка щипка сол, щом срещнете някого, който говори как трябва да се отречем от себе си и да превъзмогнем егото. Сещам се за апокрифната беседа между Конфуций и Лаодзъ, при която първият взел да дрънка за всеобща любов, непримесена със себичност.

"Що за дивотия! - викнал Лаодзъ. – Нима всеобщата любов противоречи сама на себе си? Не е ли вашето премахване на себичността тъкмо проявление на себичност? Господине, да не би да искате да лишите света от собствения му хранителен източник? Вижте вселената - безкраен е нейният порядък; вижте слънцето и луната - безпределна е тяхната яркост; вижте звездите - те не променят своите съюзи; вижте птиците и зверовете - които си приличат, неизменно се привличат; вижте храстите и дървесата - всичките без изключение растат нагоре. Също като тях в съзвучие бъдете с Дао - с пътя на нещата - и ще сте съвършен. За какво са ви тия суетни напъни към благонравие и дълг към ближния, все едно биете тъпан да дирите беглец. Уви, господине, обърквате само човешкия ум!"

Както казах, не е наставление истината за намирането на живота чрез неговото изгубване, а описание на нещо, което се случва, при това се случва по множество начини. То не се дава, за да станеш впечатляващ положителен герой или прочут светец. То не е способ да се превърнеш в пройдоха без грижи за жена и деца. Нито пък, бих добавил, създава преимущество, ако си всеотдайна съпруга или примерен съпруг. Още по-малко е оправдание да си самодоволен фаталист, възприемащ себе си и своите недостатъци такива, каквито са, съзнаващ, че бидейки плевел, няма защо да се стремиш да станеш роза. Някои от нас вечно ще се опитват - подтиквани от мъчителната постепенност на относителния успех - да се самоусъвършенстват по един или друг начин и няма да ги възпре никаква частица себеприемане. Себеотрицание, себеприемане - все имена за едно и също - идеал, към който няма път; изкуство, за което няма обучение."
Из книгата

Изток-Запад ТМ ЕООД
София, 1000
ул. Стара планина 5, ет. 2
iztok.zapadbg@gmail.com

Предговор на съставителя
Парадоксът на себеотрицанието
Стани каквото си
Пръстът и луната
Важност
Дао и у уей
Лекота
Птици в небесата
Ходене по колело
Езикът на метафизичния опит
Добри намерения
Дзен
Едното
Има ли несъзнавано?
Далечният божествен епилог
Притчата за кравешката опашка
Вторият безсмъртен
Проблемът за вярата и делата в будизма
Утре никога не идва
Що е реалност?
Раждането на божествения син
Бележки
За автора