Дългоочакваното продължение на бестселъра Мъжът от Константинопол. ... Благодарение на своята далновидност и предприемачески гений Калуст Саркисян става най-богатият човек в началото на ХХ век. Привърженик на уединението и дискретността, той се отдава необезпокоявано на най-голямата си страст - колекциониране на произведения на изкуството. Докато обаче Калуст набира ценни артефакти, съдбата му подготвя неочакван удар. Синът му - Крикор, заминава за Османската империя, за да търси своята любима. Там турците са започнали масово избиване и изселване на арменците и Крикор попада в редиците на един от походите на смъртта. ... |
|
Тя би могла да остане в паметта на съвременниците си просто като жена на Мережковски, но изминава пътя си като Зинаида Гипиус - писателка, критичка, поетеса, провъзгласила веднъж епатиращото: "Обичам себе си като бога...". И в Петербург, където живее почти трийсет години, и по-късно, в емиграция, тя заема особено място, оставайки постоянно в центъра на литературния живот. Наричат я декадентска Мадона, сатанеса, вещица, силфида, жива легенда. В емиграция тя написва книга за своите съвременници, събратя по занаят; книга за миналото, което за нея никога няма да е приключило. Тъй като в паметта ѝ всичко ... |
|
През 1833 година двайсетина младежи се събират в бляскав парижки ресторант. Разговарят за политика, за светски събития, за изкуство и стигат до еротичната литература. Обсъждат античните образци, сладострастните и безумни видения на маркиз Дьо Сад, пикантните епиграми на Ювенал и Теренций и накрая заключават, че не е възможно да се напише подобно произведение без употребата на цинични изрази и думи. Тогава един от сътрапезниците, който дотогава си мълчал, се обръща към останалите: "Господа, нека след три дни отново се съберем тук - надявам се да успея да ви убедя, че не е трудно да бъде създадена еротична творба, без ... |
|
Година след смъртта на Васил Пармаков излизат неговата последна книга и диск с последните записи на "Зона Це" с негово участие."Васил е човек с изключително чувство за форма. Ето, казвам човек, а не музикант. Т.е каквото и да прави - да чете, да пише, да композира, да свири - той има таланта да се опва от формата. Така и усещам неговите "отчаяни" есета. Винаги, винаги съм ги възприемал като опити (есе на френски е опит, нали) да стигне до максимума на песимизма. До върховете на безизходното. До майсторството на мрака. И това е което най-много ме е разсмивало. И съм му го признавал и приживе и ... |