"Тези места не са популярни, няма ги в официалните туристически справочници и на практика „не съществуват. Ние от години колекционираме диви места. Веднъж сме ги откривали чрез подушване (тази река няма начин да не крие нещо по-нагоре по течението), друг път сме разчитали на картата или късмета, трети път - на приятели, които ни разказват за незабравими спирки край пътя. Част от тези места междувременно престанаха да са диви - днес всеки знае къде е Иракли, няма смисъл да разказваме за Самоводене, за Татул или за Перперикон. Дори Добърско стана толкова популярно, че беше включено в списъка на Стоте национални ... |
|
|
Как ни спасяват природните закони събира стихове, писани през последните единадесет години, в които става дума и за чудото на науката, и за вглеждането в миналото, но и за куража да се продължи напред. Стихотворения, които разказват истории колко е трудно понякога да се пази равновесие. Но и ни разказват за хората, които продължават да пазят равновесие и да крепят света."Тази книга не търси ефектни изрази, защото е силна, не пищи за внимание, защото е дълбока, не се прави на авангардна, защото времето не я интересува. Това, което ни поднася, е вглеждане, емпатия, тишина. Припомня ни важното. Погрижва се за невидимите. ... |
|
|
"Кой знае къде в Родопите живее Хазър баба - Покровителят на пътешествениците? Какво кара светците да се усмихват? Къде растат ахатите? Помни ли някой как се измолва дъжд на Молитвения камък в Дъждовница? А как се приготвя обреден кешкек? Кое цвете се нарича четиресета хубост? Или как се хваща дивата вода? Винаги сме обичали дивите места. Но също и случайните срещи по пътя. Харесваме обрасналите пътеки, които не е ясно къде ще ни изведат: до крепости, водопади, причудливи скали или пресъхнали реки. Но също и до махали, в които живеят двама-трима души, където понякога сме оставали с часове, за да говорим с хората. ... |
|
|
Улица „Щастие“ наистина съществува. На нея има само една ниска къща, в краен квартал на София – кучетата махат опашки пред прага, а децата се смеят. Поезията обаче има странни маршрути – минава през Самарканд в Централна Азия и се отбива в Прага, прескача до Истанбул и Дрезден, спира се на някой връх горе в планината или чака на спирка на Лъвов мост. Не е ясно къде ще срещнеш история, достойна за разказване. И няма голяма разлика дали пишеш репортаж, разказ, пиеса или стихове – важна е историята. А историите винаги идват в подходящата форма, сами си обличат подходящите дрехи. Тези стихове са писани в продължение на ... |
|
|
„Проза“ е нейната втора стихосбирка. Писането на Оля Стоянова се отличава с един внимателен поглед към всекидневното, към детайла. Задните дворове, дребните работи, пътните табели, случайно дочутите реплики и изобщо баналното, което „се промушва отвсякъде“, лягат в основата на тази стихосбирка. Фразата е къса и стегната, образността е конкретна, черно-бяла и изчистена от излишен поетизъм. Почти документални описания, плътни и видими. Стихотворенията на Оля Стоянова са населени с лица и истории — от бабите в Петрич до „Виетнамският лечител от Надежда“. Впечатляваща и сурова книга, в която можем да видим как прозата на ... |
|
|
Една сутрин се събужда и вижда всичко за първи път. Книга. Еленчета. Дървени къщички. Прахосъбирачки. Пясъчни часовници. Шишарки. Гоблени. Прашната клавиатура на компютъра. Старите календари на стената. Термометрите, които не измерват нищо. Прозрачни кутии с дискове. Разпилени дискети по бюрото. Празни чаши върху библиотеката. Списания, каталози, брошури, лъскави приложения от вестници. И пак книги. И пак прахосъбирачки. И пак всичко отначало. И шарките на килима, и цветята от пердето, и бродериите върху покривките, и цветовете по чашите за кафе. После хвърля поглед още по-навътре. Книги, предмети, трупани с години, пълни ... |
