33 денонощия. Поезия и разкази

33 денонощия далеч не е само поетична книга. Тя е философия на живеенето и представлява калейдоскоп от класическа поезия, свободен стих и бял стих, крилати фрази, епиграфи, импресии, миниатюри, философски съждения и великолепни илюстрации – все пътища към човека отсреща. 33 знакови, Христови пътя, по които Симеон Аспарухов ще ви поведе, за да ви разкаже за човешкия живот, моралните устои, асоциализацията, ценностите, страхът от любовта, смъртта и живота.

"Не ми трябваха 33 денонощия, за да обикна света, приютен в ръкописа на Симеон Илиев Аспарухов, озаглавен точно така – 33 денонощия. Не защото книгата е "лека" и развлекателна, а защото метафоричният език на поезията не ти позволява да затвориш страница и да продължиш... утре например. Така се чете поезията – във всякаквите ѝ форми – на синкопи, през дъх... Колкото до формата – тази книга впечатлява с жонглирането с есеистиката, афоризма, класическия стих, свободната белота над листа... По-важно е, че нищо не е самоцелно. Да, с овладяна форма, особено на класическия стих, който в никакъв случай не е отживелица, стига да го владееш, специално можене си е и при Симеон Илиев Аспарухов е... като дишането. Но не за формата ми е думата, а за разговора между човека и човека. Това никога няма да бъде клише, защото иначе сме обречени на тристагодишна самота, че и отгоре. И още... много почтеност има в тази книга, много добронамереност и разбиране. Всъщност... голямото постижение в тези произведения е... преодоляването на егото. Точно затова няма назидателни текстове, възмутени или ядосани, още по-малко – осъждащи. Прозират натрупванията на чувствителния човек, пораснал до единственото възможно воюване за по-добър свят – чрез светлината на словото. И без някакво героическо натоварване за велики дела, един човек да се почувства по-малко сам, тази книга вече ще е с изпълнена мисия. Въпреки че подозирам много читатели, защото Симеон Илиев Аспарухов като автор – хем е камерен, личен, хем – с таланта да владее широка аудитория. Навярно магията се състои в това, че множеството – с хирургическа точност разпознава човешкото сърце, в единствено и неповторимо число."
Камелия Кондова

"33 денонощия и още, и още земни години... несвършващият живот на Симеон Илиев Аспарухов, разказан чрез и през езика, с всичката му помитаща мощ и красота и превърнал се от прочит на един съзнателен живот в житейска философия. В книга, където егоизмът отсъства, всяка дума води следващата, а заедно изграждат история, в която почти всеки човек би могъл да се разпознае, защото ни разказва за живота, моралните устои, асоциализацията, ценностите, страхът от любовта, смъртта и живота.

И ето, най-сетне можем да се срещнем с човека с куфара, бомбето и котката, за да видим света през очите му, надничайки в цветен калейдоскоп от класическа поезия, свободен стих и бял стих, крилати фрази, епиграфи, импресии, миниатюри, философски съждения и великолепните илюстрации на Моника Комарницка – все пътища към човека отсреща.

Не, 33 денонощия не е просто поетична книга. Тя е философия на живеенето. Книга-разпятие, подарък за изживяване от човека Симеон за нас, хората. Покана за възкресение, подтик към живот. И категорична констатация, че светът всъщност е съвършен. Каквито сме и ние в нашето безкрайно житейско денонощие."
Ива Спиридонова

В случай на амнезия
На Камелия Кондова

Когато тъгата ти се разкрива цяла,
когато старее всяка клетка от тялото,
когато не искаш да си тръгваш от спомена

кажи ми, моля те, на мене кажи,
как ще разкажеш, че някъде си обичал човек,
че си бил бъдник, а не подпалка?

Когато усмивката не е широка, а вяла,
когато не докосваш света, ако е в бяло,
когато отричаш живота и дишаш в спомена

кажи ми, моля те, на мене кажи,
кой ще разкаже, че някога си обитавал човек,
бил си ти, макар и за малко?

Искала е да осъмна цял
На Кика

Омекнала бе пръстта от сълзите – вече без смисъл.
Изплаках в ямата преживяното във предишни простори.
Зарових скръбта, а не тялото. Дочух последно „Пази се!“,
не в съня си. Каза ми, че за живота ѝ всичко бях сторил.

Един от непроспаните животи

Хората в къщата още спят. От етажите долавям равномерното им дишане, а заревото си играе с първите им сънища. Едва ли ще ги помнят, но сега са ощастливени, удавени в колорита на невъзможната си действителност. Аз немея, а в отсрещния двор няколко неоседлани коне много бавно хрупат фураж и не ме изпускат от поглед с огромните си очи, изпод най-гъстите и дълги мигли, които съм виждал. Пръхтят и мятат гривите си встрани – всичките им мускули потреперват от наслаждение заради утринната топлина, която ги обсипва, точно както росата прави с листата. От часове, още от невѝдело, едрият петел пее и надпява ленивия лай на няколкото шарени кучета, които сноват хаотично у съседите и сякаш разменят мисли помежду си. А хората в къщата все още спят. Обажда се и втори петел – още по-шумен от първия. Величае фалшиви петолиния със здраво гърло. Допивам хладкото си кафе и продължавам да се заслушвам как всичко наоколо шава и съществува. Поглъща от стихията на пролетта. Примижавам срещу слънцето, което нагло чупи прогнозата за тотална облачност. Всичко става жълто, много жълто. А жълтото пропъжда и най-малкото облаче. Вглеждам се в шумна група от истерични малки врабчета, как гонят и преобръщат стотици пъти с клюновете си тежка ябълка, паднала на земята. Когато от нея остава само клончето, за което се е крепяла за дървото, ятото отлита нататък, където не мога да видя повече. Завихрят прах от пера и пръст. Размахвам ръцете си, за да изчистя хоризонта. Заслушвам се в песента на гугутките, накацали най-високите клони на най-високите дървета наоколо. Невидими са, но хорът им е толкова осезаем и изпълващ настъпващата сутрин с оживление и хармония, сякаш известяват за дохождащите, все още унесени овце, чиито хлопатари трополят, разпилявайки звъна в дисонанс. Настъпват черния път, движат се мудно в траверсите му и се отправят към най-близкото било с най-зелената трева. Там и помен няма да остане от неохотата им, но още не са подготвени за това. Петлите отневиделица се явиха три. Кучетата станаха пет. Конете – и те пет. Загъмжа от сутрешни звуци – въздухът запращя. Дойдоха и насекомите. Мравките стремглаво и необуздано започнаха да пъплят в решителна посока, за чиито завършек единствено бих могъл да вещая, докосвайки се и до двата си крака. Пчелите лъснаха изневиделица, не една-две, а цял рояк се завъртя пред очите ми, изигра сложна въздушна плетеница, завъртя множеството си отдолу нагоре и ослепи разцъфналите овошки в градината. Всички се сраснаха с цветовете, попълниха с телата си липсващите венчелистчета и образуваха идеални фигури. Наизлязоха и още – други непознати и шумни крилати и жужащи рожби. Звучаха като първопричина, като зачатък, завъртяха земята отвътре. Помислих си, че съботната сутрин всъщност е песен. И е. Късмет е да чуеш и видиш как се събужда светът, как всичко започва с напев.

А хората в къщата все още спят. Аз не сънувам и немея.
Симеон Илиев Аспарухов

Библиотека България 2022 ООД
София, 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш бл. 33
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg