Книгата вдъхновила "Портретът на Дориан Грей" от Оскар Уайлд. Роман скандал, библия на декаденството и дендизма. Героят на романа - херцог Жан Флоресас Дез Есент е изтънчена издънка на стара аристократична фамилия. Той се оттегля от шумния светски живот в провинциално имение, където се опитва да си изгради перфектен самодостатъчен свят според собствените си естетически вкусове. Отдава се на ексцентрични хобита, създава парфюми с вещината на алхимик, рисува карта на културния свят до пределите на цивилизацията. Умът му непрекъснато препуска из вековете, преценява, премисля, издига пиедестали, само за да събори от тях тези, които самият той е обявил за недосегаеми. Оспорва върховенството на природата, а в името на бляскавия фалш инкрустира корубата на костенурка със скъпоценни камъни...

Юисманс написва роман, който предлага отговори на въпроса как трябва да се консумира изкуството. Създавайки съвършения свръхестет, той удря плесница на всички, които крепят живота си върху претенцията, че разбират от изкуство. Първоначално красива като цвете с много листа, с цветове, книгата се превръща в октопод, чиито пипала плъзват ту към времето, в което и Римската империя се е разпадала, ту в лоното на Църквата, за да покаже фалша, който битува и там. А героят на Юисманс е ненадежден, той е всичко лошо, което носи тази епоха, той е парвенюто, човекът със снобските вкусове, с претенциите, изпитващ ужас от простолюдието и от... стомаха си.

В липсата на смисъл – основна позиция на декаданса по отношение на всяко едно явление, Дез Есент изгражда свой индивидуален поглед към същността на нещата, към творчеството, към основни ценности, да речем религията. Затова и книгата е силна именно с този елемент на преобразуване на старите енергии, на старото изкуство и ценности. Юисманс е дал тласък, който води до срутване на всякакви кули, пиедестали, паметници, дори кръстове...
Дез Есент се оказва граховото зърно, което толкова убива и в крайна сметка размърдва литературните вкусове и през ХХ век. Ако приемем, че експлозията на Юисманс се е състояла, то именно разширяването на схващанията ни за света ражда после Камю, Сартр, контрапоколението на 60-те. Според една популярна фраза оттогава, достатъчно било да те забележат с "Наопаки", за да си част от вълната на новото, че и повече – да задушиш разума с прегръдките на плътското, нали точно то пък тогава се свивало до една точка, за да избухне в божествена наслада, миг удовлетворение, свръхнова...

Авторът на романа, Жорис-Карл Юисманс (1848-1907) има сложна съдба. Част от кръга на Зола и Гонкур, той избира отшелничеството, като своя главен герой в "Наопаки". Посвещава се и на сатанински практики, но по-късно се покайва и се замонашва. Остава в литературната история като човекът, направил романа свободен и прокарал пътя на Камю, Сартр и контрапоколението от 60-те години на ХХ в., когато "Наопаки" се превръща в култ и е достатъчно основание човекът, с който имаш първа среща, да го е чел, за да си легнеш с него. "Наопаки" е провокация, скандал по времето, когато излиза. Ударът идва някак неочаквано – това показва, че Юисманс е успял. Той сам следва пътя на героя си - бяга от вярата, докато тя не го погълне... И пак като героя си, разрушавайки всички стойности, успява да създаде предпоставките да се родят нови.