Портретът на Дориан Грей

Оскар Уайлд Времетраене: 3:01 мин.

"Зад всяко красиво нещо на този свят има нещо трагично."

Младият Дориан Грей пристига в Лондон и със своята красота, остроумие и чар бързо печели симпатиите на обществото. Под крилото на лорд Хенри Уотън, известен хедонист и бонвиван, младият мъж се превръща в светски лъв.

Но Дориан знае, че красотата е нетрайна и с нея ще си отидат и облагите, на които се радва като любимец на всички. Когато художникът Базил Хо­луърд завършва портрета на Дориан, младият мъж е толкова възхитен, че е готов да продаде душата си, за да запази завинаги младостта и красотата си, а старостта и житейските неволи да остави на образа върху портрета.

Желанието му е чуто и фаустовската сделка - сключена. Годините отминават, а Дориан Грей се превръща в изкусен развратник, комуто не са чужди нито измамата, нито убийството. Въпреки това лицето му остава все така младежки свежо и невинно, както в деня, когато Базил вдига четката за първи път... За разлика от портрета, който, скрит от чужди очи, малко по малко се изменя, разкривайки прокълнатата бездна, в която се е превърнала душата на Дориан Грей.

Портретът на Дориан Грей е единственият роман на Оскар Уайлд, творба с бурна история, безжалостен коментар на обществото от края на XIX в., който повече от сто години по-късно остава все така на място.

"Ателието бе изпълнено с наситен аромат на рози, а ако ветрецът раздвижеше дърветата в градината, през отворената врата нахлуваше ту натрапчивото ухание на люляка, ту деликатният парфюм на цъфналия розов глог. От края на дивана, постлан с персийски везани дисаги, където се бе излегнал и пушеше една след друга, както беше неговият маниер, безброй цигари, лорд Хенри Уотън успяваше да зърне единствено отблясъка на златистите и ароматни като пчелен мед цветчета на жълтата акация, чиито трепетливи вейки като че ли с мъка удържаха бремето на собственото си огнено великолепие, и от време на време чудати силуети на прелитащи птици, чиито сенки се плъзваха по дългите копринени завеси, опънати пред огромния прозорец, като създаваха мимолетни сцени от японската живопис и го караха да се замисли за онези бледни, жълтолики художници от Токио, опитващи се да изобразят движение и порив със средствата на изкуство, което е по своята природа неподвижно. Сърдитото жужене на пчели, пробиращи си път през високата неокосена трева или с монотонна упоритост кръжащи сред поръсените със златист прашец рогца на рошавите орлови нокти, като че ли правеше тишината още по-потискаща. Глухият шум на Лондон им акомпанираше като бурдонен тон на далечен орган.

По средата на стаята, монтиран на статив, бе изправен портрет в цял ръст на младеж с невероятна красота, а пред него, на известно разстояние, седеше самият художник, Базил Холуърд, чието внезапно изчезване преди години бе предизвикало, по онова време, порядъчно вълнение в обществото и породило цял куп странни догадки. Творецът съзерцаваше великолепния модел, който така умело бе изобразил в произведението си, и блажената усмивка, обхванала лицето му, изглеждаше, че ще се запечата задълго там, но ненадейно той се сепна, затвори очи и притисна с пръсти клепачите си, сякаш се опитваше да задържи в ума си някакъв странен сън, от който се боеше да се събуди.
- Това е най-добрата ти картина, Базил, най-хубавото, което си рисувал - лениво промълви лорд Хенри.
- Непременно трябва да я изпратиш на изложбата в Гросвенър догодина. Академията е твърде голяма и твърде общодостъпна. Винаги, когато отида там, има или толкова много хора, че не мога да видя картините, което е ужасно, или толкова много картини, че не мога да видя хората, което е още по-лошо. Гросвенър наистина е единственото достойно място.
- Не смятам да я изпращам никъде - отвърна Базил, като изви главата си назад по онзи чудат начин, за който другарите му в Оксфорд се присмиваха.
- Не, никъде няма да я пращам."
Из книгата

Ирландски и британски драматург, писател и поет, модна икона. Мнозина го определят като един от най-великите умове в историята на човечеството, а остроумието му го поставя дори над Шекспир и Чърчил. Оскар Уайлд пише изкуство с главно "И". Колко автори само са писали за неговата представа за красотата и колко са следвали възгледите му за прекрасното!

Оскар Фингал О'Флеърти Уилс Уайлд се ражда на 16 октомври 1854 г. в Дъблин. Баща му, сър Уилям Робърт Уайлд, е известен лекар из цяла Великобритания и удостоен с рицарско звание заради приноса му към медицината. Майка му, Джейн Франческа Уайлд, е ирландски националист и пише патриотични стихове под псевдонима Сперанца.
Оскар Уайлд още от малък е запознат с древногръцката литература, тъй като майка му прекрасно владеела древните езици. Още преди да тръгне на училище, Оскар научава френски от учителя си и немски от възпитателката в дома му. Знанията му го превръщат в блестящ ученик на "Тринити колидж", а през 1874 г. е приет в Оксфорд със стипендия, където изглажда книжовния английски до съвършенство.Докато учи в Оксфорд, Оскар Уайлд извършва революция в модата. Проявява необичаен маниер на обличане, косата му е дълга, което е нетипично за младежите по негово време. Тази негова естетическа концепция става обект на провокация, но и на вдъхновение на много философи и художници. Философията му в писането, както и в живота, е в направлението ирационализъм, или идеята, че човешкият ум е неспособен да разбере света.

През 1881 г. излиза първият му сборник - "Стихотворения", а в следващите няколко години пише едни от най-известните му разкази: "Кентървилският призрак", "Престъпленията на Артър Севил", "Портретът на г-н У.Х." и др. Оскар Уайлд е автор на един единствен роман - "Портретът на Дориан Грей", подлежащ на много похвали и критики за безнравственост. Романът за първи път достига до читателската аудитория при публикацията му в американското литературно списание "Lippincott's Monthly Magazine". Сюжетът му е конструиран около Фаустовия мотив - героят жертва душата си в замяна на вечна младост и красота. С годините по съвършения облик на Дориан Грей не се отпечатва нито белег от моралната му деградация. Вместо самия Дориан грозотата и старостта застигат само портрета му, създаден някога, за да увековечи неговата младежка енергия, невинност и изящна красота. Уводът на скандалният разказ съдържа изречението "Изкуството е напълно безполезно", което показва способността му да създава афоризми и парадокси, които опровергават собствените му съждения.

"Моите приказки са донейде за децата и донейде за всички онези, които са съхранили детската способност да се удивляват и да се радват."

Пише и издава 2 сборника с приказки - "Щастливият принц и други истории" (1888) и "Къщата на наровете" (1892), които се преиздават и до ден днешен. Най-известните му приказки са:

• "Щастливият принц"
• "Славеят и розата"
• "Себелюбивият великан"
• "Рибарят и неговата душа"
• "Звездното дете"

През годините обаче писателят не успява да скрие хомосексуалността си. Една от връзките му остава скрита, но не и тази с Алфред Дъглас, който е бил по-млад от него с цели 17 години. Викторианска Англия не може да приеме взаимоотношението между тези двама мъже, тъй като за тях това е непристойно поведение, забранено със закон. След процес, на който Оскар Уайлд произнася красива реч за любовта и нейната същност, той бива осъден на каторжен труд за 2 години за хомосексуализъм и "непристойно поведение с други лица от мъжки пол". Това е дълъг период, в който нито може да твори, нито да се показва пред обществото, което в крайна сметка му се отразява както емоционално, така и физически. Деветнадесет месеца не му е разрешено да пише, след което създава обемистото си епистоларно послание-изповед "De profundis" ("От бездната"). След излизането си от затвора през 1897 г., сменя името си на Себастиан Мелмот. Установява се в Париж, където пише друг от шедьоврите си - "Балада за Редингската тъмница", подписана с чужди инициали. Там е водил прост и беден начин на живот, а единствените помощи, които получавал, са тези, изпращани от семейството му. Оскар Уайлд умира от менингит на 30 ноември 1900 г., забравен от всички и беден като просяк.

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525