Двамата

Двамата е многопластов и увлекателно написан роман. Читателят ще бъде дълбоко заинтригуван от маскираната като детективски роман драматична история на една млада жена, попаднала в безизходния капан на социалната си прослойка. Именно нейният отчаян бунт срещу стария обществен ред ще предизвика поредицата от събития, които ще донесат повече въпроси, отколкото отговори; повече сверявания със собствения морален компас, отколкото присъди.

Поетичен текст със силни послания и осезаема трансцеденталност, написан от майсторското перо на румънския класик Ливиу Ребряну.

"Чуфу

– Как ли си е изпатил богопомазаният ми брат? - каза Спиру Данилою, поглеждайки невястата си само с очи, без да извръща глава. – Че ме попита попът Илие от църквата Сф. Николае... Казва, че е пращал три пъти хора до господина и че къщата сякаш е празна?...

Бе понеделник вечерта, насред месец декември. Съпрузите Данилою седяха сами на масата в просторната трапезария, пълна с най-различни мебели, долапи и прислужници, всички те натоварени с посуда, прибори за хранене и други джунджурии... Кристалният полилей, иначе за десетки светлини, гореше, както винаги, с една-единствена крушка, за икономия. Сред чашките и халбите на бюфета стоеше достолепната бронзова статуя на Наполеон, закупена в антиквариат от Букурещ. Макар и Данилою да бе само търговец и дори да не бе ходил в армията, изпитваше дълбока почит към големия император, също като всички търговци и други заможни буржоа от Питещ.

С лакти на масата, държейки в ръка обемен гъши крак, мъжът спря да мърмори, изчаквайки сякаш обяснение. Хващаше окото: висок, с грубо сурово лице и бухнали мустаци като на българин, блестящи от полепнала мас. Съпругата му, Василика, само с осем години по-малка, изглеждаше по-стара от него с рядката си посивяла коса, със страните, белязани от бръчки, особено в ъгълчетата на устните, дотам че устата приличаше на торба, залепена под тесния и изострен нос. Тя бе приключила с яденето и умислена, с механичен жест, събираше трохите от хляб около приборите за хранене.
– Бога ми! - отвърна тя, потрепервайки. – Тъкмо преди малко приказвахме и ние със Соломия за тях, че не дават никакъв признак на живот!
– Да, наистина - кимна с глава Спиру. – Събота сутринта се срещнах с Иларие в магазина и оттогава... А днес сме понеделник!

Влезе прислужницата с един сифон, който постави на масата по знак на господаря си, до бутилка вино наполовина празна.
– Какво говорихме ние, Соломийо, за леля Мица? - попита госпожата с известно задоволство. – Виждаш ли, и господинът казва, че не е чиста тая работа!

Прислужницата потрепери, както и г-жа Данилою преди малко, и погледна ужасена Спиру, който я оглеждаше с нерешителен поглед. Големите ѝ сини очи с почти виолетови отблясъци, запазваха благо кадифено изражение, което те покриваше като воал. Но всъщност цялата ѝ фигура бе крехка и фина, дотолкова че никой не би казал, че е селянка. Приятно висока, кръшна и с походка на гугутка, ръцете ѝ деликатни, страните - леко бледи, пълните устни - вечно влажни, имаше, при все това, меланхолично изражение, сякаш в душата си бе носила само тъга. Когато се усмихваше, се озаряваше цялата като мадона, но в последно време се бе усмихвала все по-рядко.
– Колко пъти си казахме, аз и Соломия: "Как, Боже, могат да стоят толкова сами, без никого наоколо?" - поде отново Василика умислена. – Старият човек има повече нужди. А те са доста стари...
– Освен това, ако аз съм на шестдесет и пет, Иларие трябва да наближава седемдесет и четири-пет - измърмори мъжът с пълна уста. – А Мица, мисля, че и тя е ударила седемдесетте..."
Из книгата

Нордиан ЕООД
Балчик 9600
ул. Черно море 50
nordian1973@gmail.com