"Междуцарствие, 1725.
Той е мъртъв. Многообичният ми съпруг, могъщият цар на всички руски земи, почина - и то точно навреме. Минути преди смъртта да го приюти в студените си обятия, Петър поиска да му донесат перо и хартия в покоите му в Зимния дворец. Сърцето ми почти спря. Той не беше забравил, беше твърдо решен да ме повлече със себе си. Когато загуби съзнание за последен път и мракът го придърпа по-близо до сърцето си, перото се изплъзна от пръстите му. Черното мастило се разплиска по изцапаните листове, а времето затаи дъх. Какво ли е искал да постигне царят с това последно усилие на великия си дух?
Знаех отговора. Свещите във високите свещници изпълваха стаята с тежък аромат и трепкаща светлина, блясъкът им караше сенките да се отдръпват и вдъхваше живот на изтъканите фигури върху фламандските гоблени, чиито груби черти изразяваха болка и недоверие. Гласовете на хората, които цяла нощ бяха стояли пред вратата, се заглушаваха от февруарския вятър, който яростно блъскаше по кепенците. Времето се нижеше бавно, като масло върху вода. Петър беше белязал душите ни така, както неговият пръстен печат оставяше отпечатък в горещия восък. Струваше ни се невъзможно светът да не е спрял при неговата кончина. Моят съпруг, най-великата воля, която някога се е налагала на Русия, беше нещо повече от наш владетел. Той беше нашата съдба. Всъщност все още беше моята. Лекарите - Блументрост, Паулсен и Хорн - стояха мълчаливо около леглото на Петър и го гледаха в пълно изтощение. Лекарство за пет копейки, ако беше дадено достатъчно рано, можеше да го спаси. Слава богу, че шарлатаните нямаха здрав разум.
Без да гледам, усещах как ме наблюдават Феофан Прокопович, архиепископът на Новгород, и Александър Меншиков. Прокопович беше увековечил волята на царя и Петър имаше много за какво да му благодари. От друга страна, Меншиков дължеше богатството и влиянието си изцяло на Петър. Какво беше казал, когато някой се опита да очерни името на Александър Данилович пред него, споменавайки за съмнителните му дела? Меншиков си остава Меншиков във всичко, което прави! Това беше сложило точка на разговора.
Доктор Паулсен беше затворил очите на царя и беше скръстил ръцете на гърдите му, но не беше измъкнал от тях свитъка - последната воля на Петър. Тези ръце, които винаги са били твърде изящни за високото, мощно тяло, бяха станали неподвижни, безпомощни. Само две седмици по-рано той беше заровил същите тези ръце в косата ми, беше я омотал около пръстите си, вдишвайки аромата на розова вода и сандалово дърво.
– Моя Екатерина - каза той, наричайки ме с името, което сам ми беше дал, и ми се усмихна. - Все още си красавица. Но как ще изглеждаш в някой манастир, подстригана до голо? Студът там ще сломи духа ти, въпреки че си силна като кон. Знаеш ли, че Евдокия все още ми пише и ме умолява да ѝ изпратя втори кожух, клетата! Колко добре, че не можеш да пишеш! - добави той, смеейки се.
Бяха изминали трийсет години, откакто първата му съпруга Евдокия беше заточена в манастир. Бях я срещала само веднъж. В очите ѝ блестеше лудост, обръснатата ѝ глава беше покрита с циреи и струпеи от студа и мръсотията, а единствената ѝ компания беше едно гърбаво джудже, което ѝ прислужваше в килията. Петър беше наредил да отрежат езика на бедното същество, така че в отговор на стенанията и риданията на Евдокия то можеше само да гъргори. С пълно право беше разчитал, че щом я видя, ще ме обземе такъв чудовищен страх, че ще трае до края на живота ми.
Коленичих до леглото, а тримата лекари се оттеглиха в сумрака в дъното на стаята, като гарвани, прогонени от полето: нещастните птици, от които Петър толкова се страхуваше през последните години от живота си. Царят беше обявил ловен сезон за тях в цялата си империя. Фермерите ги хващаха, убиваха, скубеха и печаха за награда. Нищо от това не помогна на Петър: нощем призрачната птица се промъкваше безмълвно през тапицираните стени и заключените врати на спалнята му. Абаносовите ѝ криле затулваха светлината и в хладната им сянка кръвта по ръцете на царя никога не засъхваше."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
