"Мъжът с куфарчето
Войната свърши.
А в задимената чакалня на гара Север беше лято. От онези жарки, все по-редки лета, навяващи спомени за идиличното лято на детството, на благоуханни дворове, тихи следобеди и издрани колене, на филии с масло и мед, сервирани на маси с бели плетени покривки. Жаркото слънце в малкия град препращаше към един друг живот в безгрижно августовско утро, в спретнат дом, претъпкан с надиплени дантели, сервизи за чай и безброй почетни медали и статуетки от войната. Дом на военен.
Да, войната - помисли си унесено единствената посетителка на чакалнята в този ранен час. - Войната свърши... Колко жалко!
Откъсвайки поглед от записките в тефтера на коленете си, Марлена вдигна ръка да пристегне косата си и огледа разсеяно чакалнята. През омазаното с отпечатъци стъкло на изхода слънцето падаше на неравни петна върху бялото лице, обрамчено със строги черни къдрици, и не по-малко строгата рокля с висока яка, подходяща за много по-възрастна жена. Отвън в маранята ставаше някакво раздвижване. Писалката сама скочи в ръката на чакащата, когато през мазната стъклена врата в помещението нахлуха десетина силуета в жълто-зелени униформи, понесли вълна от тропот на ботуши и кикот след себе си. Усмихнати момчета на не повече от осемнадесет-деветнадесет години заобиколиха голямата каменна колона в центъра на помещението и се отправиха към очуканото гише в дъното.
Всичко на тази гара е както преди петнадесет години - отбеляза си наум Марлена, наблюдавайки момчетата. Дори и войниците. Сякаш времето тук беше спряло и световният прогрес бе заобиколил това място. Сякаш войната бе воювана напразно.
След като се сдобиха с билети от киселата продавачка на гишето (поредният от носталгичните недостатъци на гара Север), униформените насядаха по дървените пейки на чакалнята, запалиха по цигара под изкъртения надпис Не се пуши и изпълниха и без това задушното помещение с дим и вулгарни възклицания. Едно от момчетата - снажен младеж със силен загар и къса руса коса - се смееше високо; показваше на другарите си снимка на любимата си, сякаш показваше трофей, спечелен в битка.
– Без гащи е по-хубава - хвалеше се войникът, а усмивката му прорязваше като лъч димната завеса.
Марлена се улови, че не може да откъсне очи от него. Имаше нещо до болка познато, нещо ведро и естествено в поведението на младежа, което я изпълваше със смесица от отвращение и завист. Войничето, очевидно душата на компанията, не се стесняваше да описва детайлно особеностите на тялото на изгората си на всеослушание. Не се смути и когато, последвана от трополене на куфари, в чакалнята пристигна високомерна на вид двойка в черно и огледа с неодобрение присъстващите. Марлена не обърна внимание на новодошлите, изцяло погълната от непристойния разговор на войниците - и особено от приноса на русото момче. То обаче скоро забеляза втренчения ѝ поглед. Подъвка още миг-два угасващия си фас и отново се ухили до уши.
– Как си? - провикна се красавецът през няколкото пейки с типичния за тази местност старозлатски диалект. – Хей, на теб говоря! Пивка! - изправи се той и закрачи към пътничката. – Горчивка!
Нещо в непринудеността на походката и говора му отблъскваше със своята нешлифованост, помисли си Марлена, а ръцете ѝ неволно стиснаха тефтерчето по-силно. Отсреща двойката в черно очевидно, макар и мълчаливо, споделяха мнението ѝ, тъй като бяха започнали да се споглеждат намусено. Междувременно момчето, вече надвесено над тефтера на Марлена, продължаваше да се опитва да я заговори.
– Коя си? - упорстваше той. – Изглеждаш млада, още си красавица. Цигара искаш ли? Имаш ли си мъж?
За пръв път непознатата, с която го деляха поне шестнадесет години, го погледна сдържано в очите и проговори:
– Не, нямам съпруг.
Униформените в помещението избухнаха в смях. Русото момче се замисли, после отсече:
– Ами ела при нас тогава!
В отговор жената приглади бялата си рокля и невъзмутимо заяви:
– Не виждам смисъл да го правя.
– Но аз не съм като другите, мадам! - настоя войникът и понечи да я хване за ръката.
Марлена се отдръпна като ужилена.
– Никой не е. В това е и красивото, и ужасяващото на...
Не успя да довърши, защото рязка сигнална свирка заглуши и думите ѝ, и истеричния смях на момчетата в чакалнята.
– Влакът за Сеново пристига в седем и десет на първи коловоз - разнесе се металически тътен над главите на чакащите.
Двойката в дъното с облекчение се пресегна към куфарите, войниците започнаха лениво да гасят фас след фас. Русото момче обаче не се предаваше.
– Е, хайде де, кажи защо! - хилеше се той. – Ела в нашето купе. Досега никоя не ми е отказвала. Ти защо?
– Знам накъде отивам - отвърна лаконично Марлена, удостоявайки младежа с неразгадаема усмивка. – Не пътуваме в една и съща посока.
– А накъде отиваш тогава, горчивка?
– Там, където те няма - отряза го Марлена и тръгна с уверена стъпка към изхода на гарата."
Из книгата
