По думите на Мураками, писането на романи е като да садиш гора, докато творенето на разкази наподобява създаване на градина. Градината на най-новия му сборник с кратка проза е населена със самотни мъже, които търсят любовта, извисена или плътска, мимолетна или вечна, изоставени, пропилели я или неспоходени от благодатния ѝ полъх. Той сравнява тази своя сбирка с концептуален албум, скрепен от темата за мъжа без спътница, бродещ в студения си и безцветен мъжки свят, за преследването на любовта като метафора на човешкото битие. За да прозвучи накрая силният обобщаващ акорд на разказа "Мъже без жени" със събирателния образ на героя, който в лицето на една е загубил завинаги и безвъзвратно всички жени.

Родени сякаш от внезапен проблясък под звуците на джаз и рок, на незаглъхващите песни на "Бийтълс", историите се четат на един дъх. Умът поглъща парчетата живот в преломни мигове, а окото като че попива японска градина, въплътила голия пейзаж на опустошената мъжка душа.

Творчеството на Харуки Мураками е нетипично явление в контекста на японската литература. Японец по народност, Мураками е много по-близък до американския манталитет и маниер на писане, като сам твърди, че е повлиян от попкултурата. Роден е в Киото, а младите си години прекарва в Токио и едва през 1991 г. посещава за първи път Америка. Въпреки това още в първият му роман "Чуй как пее вятърът" се долавят чуждестранният стил и носталгия, които го отличават на фона на основните японски литературни течения. В романите на Мураками откриваме сериозни идеи за самотата и алиенацията, за духовната празнота и упадъка на ценностите, за липсата на връзка между хората в японското общество. Тези идеи умело са съчетани със сюрреалистична атмосфера и хумор.

Преди да започне блестяща литературна кариера, Мураками следва театрално изкуство в университета "Васеда" в Токио, а след завършването си отваря собствен джаз-бар. По време на един бейзболен мач той получава вдъхновение за първото си прозаическо произведение "Чуй как пее вятърът". Романът, написан когато авторът е на 29 години, получава престижната награда "Гундзо" още в годината на издаването си. Следват продълженията "Флипер, 1973" и "Преследване на дива овца" (също отличен с награда), като трите романа съставят "Трилогията на плъха", наречена така заради общия разказвач с прякор Плъха. През 1985 г. Мураками публикува "Страна на чудесата за непукисти и краят на света", фентъзи с много магически елементи, а най-голямо признание в Япония авторът получава след издаването на "Норвежка гора" (1987). Тази книга го превръща в идол на японската младеж.

След пътуване из Европа и кратко пребиваване в Италия и Гърция, Мураками се мести в Америка, където работи в Принстънския университет. По това време написва "Танцувай, танцувай, танцувай", в който музикалните теми напомнят за времето, в което Муриками е студент и се издържа с работата си в магазин за музикални плочи. Романът му, най-добре приет от литературната, критика е "Хроника на птицата с пружина". Той засяга сериозни социални проблеми като японските военни престъпления в Манджурия, като реализмът умело се преплита с фантастика. Книгата печели наградата "Йомиюри".

След земетресението в Кобе и атентата Токийското метро, Мураками се връща в Япония и издава "Метрото", публицистична книга, в която са събрани интервюта с оцелели и близки на жертвите в метрото. Това е първата книга на автора, която не съдържа фантастични елементи.

Други романи от Муриками са "След мръкване", "Кафка на плажа", "На юг от границата, на запад от слънцето" и др. Във всеки негов роман има поезия, а внушението е толкова силно, че прочетеното се изживява като реалност. Това е и причината книгите му да се издават в над двумилионни тиражи не само в Япония, но и в цял свят: САЩ, Западна Европа, Русия, Сърбия и пр.