"Едно. Две. Хати лежеше кротко в леглото си и отброяваше с устни ударите на градския часовник върху фасадата на съда. Улиците спяха под циферблата му, който приличаше на изгряваща луна, пълна и кръгла, а светлината му смразяваше градчето в края на лятото. Сърцето ѝ препусна. Надигна се бързо и погледна надолу към празните улици, към тъмните и мълчаливи морави. Люлката на верандата проскърцваше тихичко под ласката на вятъра.
Зърна дългата тъмна вълна на косата си в огледалото, когато махна фибите от строгия си учителски кок и кичурите се разпиляха по раменете ѝ. Малките ѝ ученици сигурно биха се изненадали, помисли си тя, ако можеха да я видят - толкова дълга, толкова черна, толкова лъскава. Не е зле за жена на тридесет и пет. С треперещи ръце извади от гардероба скритите неща. Червило, руж, молив за вежди, лак за нокти. Бледосиньо неглиже, ефирно като валмо пара. Съблече памучната си нощница и я стъпка безцеремонно, докато нахлузваше през главата си бледосинята феерия.
Сложи парфюм зад ушите си, начерви потрепващите си устни, подчерта веждите с молива и набързо си лакира ноктите. Беше готова. Излезе в коридора на спящата къща. Погледна със страх към трите бели врати. Ако се отвореха внезапно сега, какво щеше да прави? Стоеше в средата на коридора и чакаше. Вратите си останаха затворени. Изплези се на една от вратите, после и на другите две. Слезе на бегом по стълбите, озова се на огряната от луната веранда, а оттам - на притихналата улица. Ароматът на септемврийска нощ беше навсякъде. Бетонът галеше с топлия си дъх тънките ѝ бели крака.
– Винаги съм искала да направя това. - Откъсна една кървавочервена роза за черната си коса и погледна с усмивка към тъмните прозорци на къщата.
– Не знаеш какво правя - прошепна тя, завъртя се на пръсти и ефирната нощничка се завъртя заедно с нея.
По пътеката между дървета и улични лампи босите ѝ нозе не вдигаха шум. Спираше поглед на всеки храст и всяка ограда и се питаше: "Защо чак сега се сещам за това?" Пристъпи във влажната трева да я усети, хладна и боцкаща. Патрулният полицай, господин Уолцър, вървеше бавно по улица "Глен Бей" и припяваше с ниския си тъжен тенор. Когато наближи Хати, тя се скри зад едно дърво и остана там, докато полицаят не я подмина с песен на уста. Стигна до сградата на съда. Не се чуваше друг звук освен онзи от босите ѝ нозе по ръждясалите стъпенки на противопожарната стълба. Изкачи стъпенките до малката платформа под грейналото сребърно лице на часовника и разпери ръце.
Ето го спящия град, проснат в краката ѝ! Стотици покриви грееха, поръсени със сняг от луната. Хати размаха юмруци на града, разкриви лице в гримаси. Повдигна презрително полите на ефирната си нощничка към далечните къщи. Направи няколко танцови стъпки, посмя се без звук, сетне спря и щракна с пръсти в четирите посоки на света."
Из разказа "Краят на лятото"
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
