Стъкленият меч

Завладяващото продължение на "Алена кралица".

Всеки може да предаде всеки. Кръвта на Мер Бароу е червена - червена като на простолюдието. Но уменията ѝ да подчинява електричеството са я превърнали в смъртоносно оръжие, което сребърнокръвният елит иска да впрегне в своите цели. Кралската фамилия я обявява за измамница, за лъжа. Отрича самата мисъл, че червената и сребърната кръв могат да бъдат равни. Но докато бяга от двореца, Мер открива разтърсваща истина - тя не е единствената от вида си. Мер започва да набира малка войска от други червенокръвни със специални способности, за да ги поведе срещу тираничните им господари.

Това се оказва трънлив път. Трудно ѝ е да избегне опасността да се превърне в същото чудовище като тези, които се опитва да срази. С всеки следващ спасен от кръвожадния взор на новия крал властта на Мер се затвърждава - ала положението ѝ става все по-нестабилно. Дали тежестта на животите, пожертвани в името на бунта, ще я смаже? Или коварството и предателствата са направили сърцето ѝ неподвластно на разкаяние?

Историята продължава в страниците на романа "Кралска клетка".

"Когато Шейд най-накрая спира с буксуване, с пети, оставящи следи в пръстта зад нас, успявам да хвърля поглед наоколо. Килорн спира до нас, насочил пушката си безполезно към небето, но никой друг не ни следва. Дори вече не виждам улицата или червените парчета плат, тичащи в руините. Брат ми се взира нагоре през клоните на дърветата, наблюдава и чака джетовете да излетят от обхвата ни.
– Къде отиваме? - питам го задъхана.
Килорн отговаря вместо него:
– Реката - казва той. – А после океана. Можеш ли да ни пренесеш? - хвърля поглед към ръцете на Шейд, сякаш ясно може да види умението му в плътта му. Но силата на Шейд е заровена като моята, невидима, докато той не реши да я разкрие.
Брат ми поклаща глава:
– Не и с един скок, прекалено е далече. И бих предпочел да тичам, да си пестя силите - очите му потъмняват. – Докато наистина ни потрябват.
Кимвам в знак на съгласие. Знам от личен опит какво е да си изтощен от способността си, уморен до мозъка на костите си, почти неспособен да помръднеш, а какво остава пък да се биеш.
– Къде водят Кал?
Въпросът ми кара Килорн да трепне.
– Пет пари не давам.
– А би трябвало - изстрелвам в отговор, макар че гласът ми потреперва от колебание. Не, не би трябвало. Нито пък ти. Ако принцът си е отишъл, трябва да го оставиш да си върви. – Той може да ни помогне да се измъкнем от това. Може да се бие заедно с нас!
– Ще избяга или ще ни убие в мига, щом му дадем шанс - тросва се той, като смъква рязко шала си, за да разкрие гневното намръщено изражение отдолу.
Мислено си представям огъня на Кал. Той изгаря всичко по пътя си - от метал до плът.
– Можеше да те е убил вече - казвам. Не преувеличавам и Килорн го знае.
– Някак си мислех, че вие, двамата, ще надраснете препирните си - казва Шейд и се изпречва между нас. – Колко глупаво от моя страна.
Килорн изрича насилено извинение през стиснати зъби, но аз не правя нищо подобно. Съсредоточила съм се върху джетовете, оставила съм електрическите им сърца да бият до моето. Шумът им отслабва с всяка секунда, докато се отдалечават все повече и повече.
– Отдалечават се от нас. Ако ще тръгваме, трябва да го направим сега.
И брат ми, и Килорн ме гледат странно, но никой от двамата не възразява.
– Насам - казва Шейд, като сочи през дърветата. Малка, почти невидима пътека се вие през тях там, където пръстта е изметена, за да се покажат камъкът и асфалтът отдолу. Шейд отново обвива ръка около моята, а Килорн се втурва напред, задава бързо темпо, което да следваме."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525