"Лондон, 1924 г.
Облегнах се на железния парапет и се потопих в гледките и звуците на пролетния следобед в Хайд Парк. Жълти нарциси обрамчваха изумрудената морава, по която хората, излезли на пикник, седяха на карирани одеяла. Сред тях търчаха кикотещи се деца, гонеха се джафкащи кучета. Късното слънце озаряваше всичко с щедър меден блясък.
В Кътчето на ораторите вятърът издуваше Юниън Джак, издигнат от консерваторите, които се стремяха да запушат устата на социалистите, като крещяха лозунги от сорта на "Предателите ще унищожат Англия!" и други подобни. Социалистите, застанали наблизо, развяваха червени знамена и ревяха: Долу капитализма!. Млади жени в строги костюми - и доста от тях в панталони - държаха плакати с искане за пълното прилагане на избирателното право, а не за ограничената версия, която се предлагаше в момента. Други, които виждаха спасение в профсъюзите, в смазването на профсъюзите, в независимостта на Индия, в отпора срещу независимостта на Индия, в Католическата църква, в атеизма, в Либералната партия или в прекратяването на употребата на алкохол, защитаваха своите каузи, докато униформени мъже и жени биеха барабани и ентусиазирано пееха химни за спасението на душите.
Ах, британците! Често грешат, но никога не са лишени от мнение и стремеж да го изразяват. Вероятно, помислих си, докато се насочвах към квартирата си, ние, китайците, бихме могли да си вземем поука от тях, макар че нямах ни най-малка представа каква би могла да бъде тя.
Когато наближих малката къща близо до Британския музей, сърцето ми започна да бие с обичайната смесица от очакване и трепет. Тези две чувства имаха общ източник: възможността да срещна госпожица Мери Уендъл.
Госпожица Уендъл, дъщерята на хазяйката ми, беше със сигурност най-привлекателното същество, което бях виждал някога. Блестяща златиста къса коса обрамчваше живото ѝ лице с розови бузи; сините ѝ очи грееха от веселие, а движенията ѝ бяха бързи и грациозни. От мига, в който се запознахме, тя запали в душата ми такъв плам, какъвто не бях очаквал да открия в Англия.
Вълнението в този момент обаче не беше взаимно. Когато за пръв път дойдох да живея при семейство Уендъл, Мери споделяше презрението на майка си към китайците и почти не ми говореше. Едва ли бих могъл да ги виня, защото главите им бяха пълни с образите на жълтокожи грозотии с присвити очи и дълги нокти, увековечени от евтините списания, пошлите театрални представления и кинематографията. Единствено благодарение на увещанията на преподобния Робърт Евънс, свещеник, наш общ познат, вдовицата Уендъл се съгласи да ми предостави таванските стаи в дома си в името на християнското милосърдие.
През месеците, откакто живеех там, започнах да мисля, че моето поведение е променило представата на двете дами за китайците. С госпожа Уендъл бяхме станали добри приятели, а дъщеря ѝ вече се усмихваше и ми намигаше, докато бързаше към работното си място в магазина за шапки или към богослужението в църквата Сейнт Джордж в Блумсбъри. Все още не бях разкрил пред Мери истинските си чувства към нея, тъй като смятах, че моментът не е съвсем подходящ. Но таях надежда, докато прекрачвах прага на антрето този следобед, да зърна нейната сияйна усмивка и може би да проведа с нея кратък, но топъл разговор.
Това обаче не се случи.
– Лао Шъ! - чу се гласът на госпожа Уендъл. Към него се присъедини лаят на Наполеон, нейното кученце. Окачих бомбето си над огледалото и влязох в салона, където заварих хазяйката си да разговаря с рижав младеж в шофьорска ливрея. Младият мъж скоч на крака, щом влязох.
– Лао Шъ - каза госпожа Уендъл, като се намръщи, – този млад мъж е дошъл да ви вземе. Твърди, че е спешно. Надявам се, че не сте в беда?
– Доколкото знам, не съм - отвърнах аз. – С какво мога да ви помогна, млади човече?
– Бях в кабинета ви в университета, сър, но ми казаха, че сте си тръгнали.
Британец от работническата класа нарича един китаец сър? Примигнах от изненада.
– Да - отвърнах аз, – пролетната ваканция започна. - Не можех да отрека, че бях благодарен за това. Опитите да преподавам китайски език на хора, чиято нужда от изучаването му далеч надхвърляше интереса им към него, бяха уморителни. Очаквах с нетърпение няколко спокойни седмици за работа по романа си, идеята за който все още не се беше избистрила, но имах надежда.
– Обадих се на работодателя си - продължи младият шофьор – и ми беше наредено да ви чакам тук. С разрешението на дамата, разбира се - той кимна към госпожа Уендъл. – Моли ви да дойдете незабавно.
– И кой би могъл да бъде вашият работодател, който толкова много иска да ме види?
– Достопочтеният Бъртранд Ръсел, сър.
– Бъртранд Ръсел? - Усетих, че гласът ми е изтънял с няколко тона над обичайния ми тенор, преглътнах и казах: – Уважаемият Бъртранд Ръсел е изпратил за мен?
– Бихте ли дошли веднага с мен, господине?
– Госпожо Уендъл - казах аз объркан, но възхитен, – излизам отново.
Докато се връщах обратно в антрето, за да си взема шапката, лицето на госпожа Уендъл отново придоби обичайния си доволен вид. Потупа Наполеон по главата и се усмихна, вероятно също толкова доволна, колкото и аз, макар и по други причини - че съквартирантът ѝ е бил повикан по искане на достопочтения Бъртранд Ръсел: математик, философ, либерален мислител, голям приятел на Китай и - според госпожа Уендъл може би най-важното - втори син на граф.
Излизайки от дома си в Пекин, човек попада във водовъртеж от хора, които бързат насам-натам, пеша, в рикши или паланкини, а заможните - в карети, теглени от коне. Епизодичните появи на автомобили предизвикват благоговение и приливи на страхопочитание, тъй като тези машини са притежание единствено на дипломати, аристократи, влиятелни и богати хора. По лондонските улици обаче автомобилът, чието разпространение се бе увеличило още преди войната, вече беше превзел властта. Пешеходците бяха изтикани по тротоарите в краищата на пътното платно, а конете се плашеха, докато камионите, автобусите, такситата и дори автомобилите на частни лица преминаваха покрай тях със силно ръмжене на двигатели и свирене на клаксони.
За времето, което бях прекарал в Лондон, не бях успял да придобия опит в областта на автомобилите, освен да различавам качествените от второкласните. Автомобилът, в който ме настани шофьорът, беше Морис Оксфорд, както подобава на джентълмен от ранга на господин Бъртранд Ръсел - отлична машина и ни най-малко показна. Тя бръмчеше с тиха увереност, докато правехме бързата си обиколка по лондонските улици. Опитах се да си придам вид за пред всеки, който можеше да ме съзре през прозореца, че да седя в нея, е нещо съвсем обичайно за мен.
Спряхме в Уест Енд пред достолепна къща от жълти тухли и бял варовик. Младият шофьор побърза да ми отвори вратата, а после ме поведе към входа на къщата. Когато натисна звънеца, сърцето ми заби почти така, както когато пристигнах в квартирата си. Достопочтеният Бъртранд Ръсел желае да говори с мен! Надявах се да срещна го по време на престоя си в Лондон, защото смятах, че имаме какво да обсъдим. От неговите трудове ставаше ясно, че според него проблемите на Китай не са предизвикани от самия него, а са причинени от онези страни, които непрестанно ни тормозят, преследвайки собствените си цели. Англия не беше невинна в това отношение и нямах търпение да обменя мнения с господин Ръсел по тази и други подобни теми.
За пореден път обаче това, на което се надявах, не се случи.
На звънеца на шофьора се отзова камериер, плешив като билярдна топка. Представих визитната си картичка. Камериерът я постави на сребърен поднос, а шофьорът се отправи към автомобила си. Въведоха ме в застлана с килим всекидневна. До каменната камина в стаята се разхождаше висок среброкос мъж."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
