Чрез шест вълнуващи истории, извлечени от клиничния му опит, д-р Ървин Ялом отново ни потапя в тайните на срещата между пациент и психотерапевт и с изящния си стил изпитва границите между документалистика и белетристика. Героите му плуват в замъглените си сънища, минават през отчаянието и страховете си, през скръбта, властта на любовта, копнежа по взаимност, за да се изправят пред извечните въпроси на живота: за самотата и смъртта, за свободата и смисъла на съществуването. Това пътешествие към самопознанието и трансформацията, в което деликатно е поканен и читателят, осветява уникалния потенциал на всяко човешко взаимоотношение.

"Тази книга е шанс да се докоснете до мисленето на един брилянтен терапевт и проницателен изследовател на душата."
Марк Епщайн

Ървин Д. Ялом (р. 1931 г.) е изтъкнат американски психиатър, почетен професор в Станфордския университет и практикуващ психоаналитик, смятан за един от родоначалниците на груповата психотерапия. Научните му книги, както и добилите изключителна популярност "Дарът на терапията", "Все по-близо всеки ден" го утвърждават като водеща фигура в съвременната невронаука. Удостоен е с Международната награда "Зигмунд Фройд" и с наградата "Оскар Пфистер" за значим принос в психотерапията. Оригиналният метод на д-р Ялом, свързващ психотерапията с фундаменталните екзистенциални проблеми, и най-успешните му клинични експерименти са в основата и на неговите белетристични творби: "Мама и смисълът на живота", "Палач на любовта", световния бестселър "Когато Ницше плака", "Изцелението на Шопенхауер", "Проблемът на Спиноза". Книгите му са преведени на 20 езика и са продадени в над 4 милиона екземпляра.

"Така мама ми опропасти ходенето в кино "Силван". То вече беше вражеска територия. Не можех да припаря там, особено през деня. Ако исках да не изпусна някой епизод от поредиците, които прожектираха в събота - "Бък Роджърс", "Батман", "Зеленият стършел", "Фантомът" - трябваше да влизам в салона след началото, да си намеря място в тъмното, някъде в дъното, близо до вратата, и да си тръгвам, преди да светнат лампите. В махалата нямаше по-страшно нещо от това, да те набият. Не беше кой знае какво да ти шибнат един, да те халосат в брадичката - на всеки може да се случи. Както и да те ударят, да те ритнат, да те подсекат отзад. Но да те набият - о, боже мой! Как се изтрива такова петно? Какво остава от теб? Излизаш от играта, до края на живота си носиш дамгата "него го набиха".
И защо помахах на мама? Защо ѝ помахах сега, след като в продължение на години живяхме с нея в условията на неизменна враждебност? Тя беше суетна, властна, нахално любопитна, подозрителна, злобна, инатлива и смайващо неграмотна (но интелигентна, това дори и аз го виждах). Не помня нито един случай да ми е било приятно с нея. Нито веднъж не изпитах гордост, нито веднъж не ми мина през ума мисълта "Радвам се, че тя ми е майка". Езикът ѝ беше като камшик и шибаше злостно всички наред, единственото изключение бяха баща ми и сестра ми.
Аз обичах леля Хана, сестрата на татко. Харесвах нейната благост, топлотата ѝ, нейните печени на скара наденички, обвити в хрупкави резенчета шпек, несравнимия ѝ щрудел (рецептата завинаги ще остане тайна за мен, тъй като синът ѝ отказва да ми я изпрати, но това е друга история). Най-вече обичах да ходя при леля Хана в неделя. Това беше почивният ден на нейното магазинче в Нейви Ярд, Вашингтон, и тя ми позволяваше по цял следобед да играя безплатно на пинбола. Нито веднъж не ми се скара, задето подпъхвах нагънати хартийки под предните крачета на машината, за да забавя спускането на топчето и така да отбележа по-висок резултат. Нескритото ми обожание към леля Хана предизвикваше злобни нападки от страна на мама. Мама си имаше готов поменик с недостатъците на зълва си: колко е бедна, не обича да работи в магазина, не е практична, мъжът ѝ е глупак, няма и капчица достойнство и винаги приема подаяния."
Из книгата