Мимолетни създания

И други психотерапевтични истории.

Кои са най-големите предизвикателства пред нас като човешки същества: да осмислим живота си и да приемем неизбежния край. На тези страници ще прочетете истинските истории на различни хора, изпаднали в житейска криза, които не откриват лек за страданието си. Те често са объркани и обезверени, но благодарение на психотерапията достигат до разтърсващи прозрения, които променят кардинално личността и живота им.

Ървин Ялом, един от най-видните психотерапевти на нашето време, помага на пациентите си да проследят корените на своето страдание до самата същност на човешкото битие. Не се страхува да ги последва в онези тъмни територии, където властват страхът от смъртта, самотата и безсмислието. Готов е да се лута с тях, докато заедно открият освобождаващата истина и стъпят по пътя на избавлението.

Ялом отново затвърждава репутацията си на брилянтен разказвач, осветляващ драмата на екзистенциалната психотерапия. Мимолетни създания е честен разказ за трудностите в човешкия живот, но също и възхвала на някои от най-прекрасните му плодове - любовта, семейството, приятелството. От книгата на наставник като Ялом можем да научим как да направим живота си не просто по-поносим, а по-смислен и по-радостен.

Ървин Д. Ялом е професор емеритус по психиатрия на Училището по медицина на Станфордския университет. Носител е на наградата Едуард Стрекър за 1974 г., наградата на Американската психиатрична асоциация за 1979 г., наградата за цялостен принос на Американската асоциация по групова психотерапия за 2017 г. и наградата за цялостен принос на Американската психологична асоциация за 2018 г. Автор е на книгите Когато Ницше плака (за която е награден със златен медал на клуба Общност на нациите за художествена литература), Палач на любовта, Моят път към себе си, Изцелението (на) Шопенхауер, Мама и смисълът на живота и превърналите се в класика учебници Стационарна групова психотерапия (Inpatient Group Psychotherapy) и Екзистенциална психотерапия. Живее в Пало Алто, Калифорния.

"Без съмнение с имейла си Пол Андрюс целеше да възбуди интереса ми. И успя: никога не бих отпратил събрат по перо. Колкото до творческата криза, от подобно злощастие, за мой късмет, никога не съм бил спохождан и горях от желание да му помогна да се справи с нея. Десет дни по-късно Пол дойде за уговорената консултация. По някаква причина бях очаквал да видя жизнен, но измъчен писател на средна възраст. А в кабинета ми пристъпи сбръчкан старик, който ходеше така приведен, сякаш внимателно разглеждаше пода. Докато напредваше със ситни стъпки по коридора, аз се чудех как изобщо бе успял да стигне до кабинета ми на върха на хълма Рашън Хил. Почти чувах как ставите му поскърцват. Поех от ръката му тежкото, очукано куфарче, хванах го за лакътя и го отведох до предназначения за него стол.

– Благодаря, благодаря, младежо. На колко години сте?
– На осемдесет - отговорих.
– Ех, да можеше отново да съм на осемдесет.
– А вие? На колко години сте?
– На осемдесет и четири. Да, добре ме чухте, на осемдесет и четири. Зная, че сте изненадан. Повечето хора ми дават не повече от четирийсет.

Вгледах се в него и за момент погледите ни се срещнаха. Заплениха ме дяволитите му очи и тъничката усмивка, която играеше по устните му. Няколко мига останахме мълчаливо вгледани един в друг и на мен ми се стори, че и двамата се наслаждаваме на топлината на отколешно другарство. Сякаш бяхме пасажери на кораб, които, заговаряйки се в студена мъглива вечер на палубата, са установили, че са израснали в един и същи квартал. Начаса си дадохме сметка, че се познаваме: родителите ни бяха изстрадали Голямата депресия, и двамата бяхме свидетели на легендарните сблъсъци между Ди Маджо и Тед Уилямс, помнехме купоните за масло и бензин, края на Втората световна война, излизането на Гроздовете на гнева на Стайнбек и Стъдс Лонигън на Фаръл. Нямаше нужда да отваряме дума за никое от тези събития. Имахме общи спомени, връзка между нас съществуваше, и то достатъчно надеждна. Беше време да се залавяме за работа.

– И така, Пол, ако не възразяваш да се обръщаме един към друг със собствените имена...
Той кимна.
– Разбира се.
– Всичко, което знам за теб, се съдържа в краткия ти имейл. Пишеш, че си събрат по перо, прочел си романа ми Когато Ницше плака и че си в творческа криза.
– Да, и желая една консултация с теб. Това е всичко. Доходите ми са ограничени и не мога да си позволя повече.
– Ще направя каквото мога. Да започнем веднага и да се опитаме да сме възможно най-продуктивни. Разкажи ми всичко, което смяташ, че е необходимо да знам за твоята криза.
– Ако нямаш нищо против, ще ти разкажа накратко за живота си.
– Слушам те.
– Трябва да започна от университетските дни. Следвах философия в Принстънския университет и подготвях дисертация върху несъвместимостта между идеите на Ницше за детерминизма и проповядваната от него себетрансформация. Но не можех да я завърша. Вниманието ми непрестанно отвличаха неща като необикновената кореспонденция на Ницше, особено писмата му до приятели и други писатели като Стриндберг. Постепенно изцяло изгубих интерес към философията му и започнах да го ценя повече като майстор на словото. Ницше стана за мен поетът с най-мощния глас в историята - глас така величествен, че помрачава философските му идеи - и скоро не ми оставаше друго, освен да се прехвърля във Филологическия факултет и да посветя доктората си на литературата, вместо на философията. Годините минаваха, проучванията ми вървяха добре, но просто бях неспособен да пиша. В крайна сметка стигнах до убеждението, че единствено посредством творчеството един творец може да постигне просветление, и изоставих напълно дисертацията, решавайки да напиша роман за Ницше. Но дори така не съумях да преодолея творческата криза. Тя се извисяваше пред мен, могъща и непоклатима като гранитна скала. Невъзможно бе да осъществя какъвто и да било напредък. И така до днес.

Бях поразен. Пол беше на осемдесет и четири години. Работата по дисертацията си трябва да беше започнал някъде между двайсет- и трийсетгодишна възраст, тоест преди шейсет години. И преди бях чувал за вечни студенти, но шейсет години? Нима животът му беше в застой от шест десетилетия? Не, силно се надявах да не е истина. Не бе възможно да е истина."
Из книгата