"Валдере се откъсна от годеника си и отиде да поздрави госпожа Дьо Тролен. След няколко мига седеше с баща си в шейната, подплатена с бяло кадифе и с великолепни кожени завивки, докарани в "О-Сапен".
По пътя господин Дьо Ноклар не ѝ даде възможност да събере тревожните си мисли. Беше превъзбуден и неизчерпаемо словоохотлив. Валдере влезе като лунатичка в старата църквица под ръка с баща си. Малката селска църква бе потънала в цветя, донесени от Средиземноморието. Предишния ден господин Дьо Гилиак бе уведомил тъста си, че двамата негови градинари от Кан ще пристигнат с необходимото за украсата на църквата. Това бе единственият разкош на тази церемония и белите, нежни и благоуханни цветя прикриваха падналата мазилка на стените, покриваха олтара, красяха хора и се спускаха в гирлянди до молитвения стол, където щеше да коленичи годеницата.
Ала Валдере не виждаше нищо. С глава, скрита в ръцете, тя отправяше към бога тревожния вик на измъченото си сърце. Какво да прави? Ами ако е вярно? Ако този човек наистина е отвратителният съпруг и баща, когото бе описала госпожа Дьо Гилиак?
Сигурно всичко беше вярно. Почтена и умна жена като маркизата не би се унижила да съчинява измислици, които не представят в благоприятна светлина сина ѝ. Чутото беше много правдоподобно. Още от първия ден ѝ бе направил неприятно впечатление. Каква студенина по време на годежа им! Как се стараеше да ѝ покаже безразличието си! Може би Дьо Гилиак се е боял, че и Валдере ще се привърже към него като първата му жена? А иронията в думите и в погледа му? И всичко, всичко друго...
Свещеникът се появи, предшестван от децата в хора. Дъщерята на нотариуса от Сен Савиниен свиреше на органа прелюдия, чиято сериозна интонация съответстваше на тревожните мисли на Валдере. Благоуханието на цветята изпълваше църквицата. Валдере чувстваше, че главата ѝ се замайва, струваше ѝ се, че пред нея се отваря много тъмен път, по който щеше да тръгне слепешком.
— Господи! Господи! Какво да правя? – молеше се тя.
Свещеникът започна речта си. Тя го слушаше като насън, обаче мозъкът ѝ се стараеше да долови поне една дума, която да облекчи сърцето ѝ...
"Вие трябва да обичате съпругата си, както Исус Христос обича църквата си. А какво значи това? Не е ли обичал Исус Христос всеотдайно тази мистична съпруга? Не бди ли той всекидневно над нея с нежна обич? Не е ли тя за него повече от всички богатства, по-красива от всички чудеса, събрани на земята и на небесата? И така, господине, вие трябва да обичате онази, която ще стане пред Бога ваша другарка."
Валдере неволно погледна към господин Дьо Гилиак. С вдигната глава той внимателно следеше свещеника и никакво вълнение не смущаваше надменното му, спокойно лице. Вероятно романистът изучаваше този селски свещеник и вътре в себе си се надсмиваше на наивността на добрия човек, който го подканяше да обича жена си, да я обича предано, да я обича най-много на света след Бога.
"А вие, скъпо мое дете, би трябвало да се привържете към вашия съпруг, както църквата е привързана към своя небесен господар... Трябва да му бъдете вярна в скърби и радости, да го обичате силно, християнски и да бъдете готова да жертвате всичко, извън онова, което е във връзка със спасението на вашата душа!"
Да го обича!
Вече не би се осмелила да го стори! Страхът да бъде измамена, да намери у него само студено любопитство на психолог винаги ще я смразява, ще поражда у нея вечно недоверие. О, защо госпожа Дьо Гилиак ѝ бе казала всичко това? Тя се бе помъчила чрез молитви и сериозни размишления да се подготви за новите си задължения, да приеме със спокойствие дълга да се привърже към този непознат съпруг! А сега Валдере не знаеше какво да прави, съмнението и страхът измъчваха бедния ѝ ум..."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
