"Седемстотин трийсет и три дни, след като майка ми почина, четирийсет и пет дни, след като баща ми тайно се ожени за непозната, която, видите ли, срещнал в интернет, трийсет дни, след като се преместихме да живеем в Калифорния, и едва седем дни, след като ме записаха в трети курс в ново училище, където не познавам абсолютно никого, получих имейл. Би следвало да се изненадам - анонимно писмо, появило се изневиделица сред входящите ми съобщения, подписано не как да е, а с чудатия псевдоним "Някой Никойски", моля ви се, но напоследък животът ми е толкова объркан, че вече нищо не е в състояние да ме хвърли в смут. Едва сега - седемстотин трийсет и три дни, в които всичко е надолу с главата, - започвам да осъзнавам важния житейски урок, че човек е в състояние да претръпне към изненадите.
До: Джеси А. Холмс (jesster567@gmail.com)
От: Някой Никойски (somebodynobo@gmail.com)
Относно: Вашият пътеводител в гимназия "Уд Вали"
Здравейте, госпожице Холмс. не сме се срещали на живо и не вярвам някога да се срещнем. Тоест, не е изключено да се срещнем в някакъв момент - примерно да те попитам колко е часът или нещо точно толкова изтъркано и невъзвишено - но никога няма да се опознаем, тоест да се опознаем истински... затова реших да ти пиша, забулен в мантията на анонимността. Що за шестнайсетгодишно момче се изразява така - "мантията на анонимността"? Ето, вече си имам основателна причина никога да не разкрия истинското си име - не бих могъл да преглътна срама от тоя префърцунен израз. "Мантията на анонимността", шокиращо, нали? И да, ясно ми е, че някой друг би предпочел да прати съобщение по телефона, ама не ми хрумва как да го направя, без да издам кой съм. От известно време те наблюдавам в училище, не че те следя или нещо такова. Всъщност дали самият факт, че се оправдавам, не говори срещу мен? Както и да е, признавам, че съм... заинтригуван.
Вероятно вече си забелязала, че училището ни е населено с празноглави русокоси барбита и кеновци, а у теб има нещо - не е само фактът, че си нова, понеже с останалите се знаем от петгодишни, - но има нещо в жестовете ти и в начина, по който говориш, или по-скоро не говориш, а само наблюдаваш, все едно гледаш шантав документален филм по "Нешънъл Джиографик", което пък ме кара да смятам, че може би не си като останалите идиоти в училище. Ще бъда искрен: обикновено не се интересувам от съдържанието на хорските глави. Моята собствена ми създава достатъчно проблеми. Целият смисъл на настоящия имейл е да ти предложа вещата си помощ. Съжалявам, че съм вестител на лоши новини, но да навигираш из джунглата на "Уд Вали" не е лесно. Може и да ти се струва приятно и уютно - йога и медитация, и кътове за четене, че и автомат за кафе (ох, извинете - Павилион за кафе), но както всяко друго училище в Америка (а може би дори повече от всяко друго училище в Америка), това си е военна зона. И по тази причина се самопредлагам за виртуален духовен водач. Спокойно можеш да ми задаваш всякакви въпроси (освен, естествено, въпроси относно самоличността ми), а аз ще се постарая да отговоря: с кого да се сприятелиш (кратък списък), кого да избягваш (значително по-дълъг списък), защо не бива да ядеш от вегетарианските бъргъри в стола (дълга история, която едва ли искаш да узнаеш, тъй като включва телесни течности от спортисти), как да изкараш шестица при госпожа Стюарт и защо никога, ама никога не бива да сядаш до Кен Абърнейти (има проблеми с газовете). О, и внимавай в часовете по физическо. Господин Шакълман кара хубавите момичета да тичат допълнително, за да им зяпа дупетата. Засега информацията май е достатъчна. За добро или лошо, добре дошла в джунглата.
Твой,
Някой Никойски"
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.90 / 10 гласа 
Добави мнение 
