"Седем - осем часа скрити под покрива, сред електрическите инсталации на вагона във влака от Загреб за Мюнхен. Кухината над тоалетната беше два на два, като в гроб. На една ръка разстояние висяха кабели под високо напрежение. Пътувахме в пълна тъмнина, но не изпитвах никакъв страх. Бяхме като в клетка, отникъде нямаше нито вход, нито изход, нито връщане назад. Но сами бяхме влезли в нея. Когато веднъж прекосиш тази граница, спират всякакви емоции. Само една мисъл като свредел дълбаеше мозъка ми - ще успеем...
Още когато залостих отвътре с отвертката, си казах: от тук няма слизане. Не се страхувах, че могат да разбият капака. Отвертката беше отгоре - много яка - и да дърпат, по-скоро ще помислят, че капакът е заял. А и да хлопат, нямаше да им отворя и чудо да станеше. Беше сега или никога. Страхувах се, че някой може да чуе как кашлям. Бях страстен пушач, а не можех да опъна дори една цигара. Помъчих се един-два пъти, палех и дръпвах, уж за да спра кашлицата, но тя се усилваше и с мъка я потисках. Ана, вероятно повече разтревожена от мен, притискаше гърдите ми, за да сподавя кашлицата си. Не бяхме яли, не бяхме и пили, знаехме, че ни предстоят поне десет затворнически часа, но организмът си иска своето. Не знам как и дали Ана го е правила, но аз на няколко пъти източвах резервоара покрай стиропора на вътрешната стена - смятах, че дори и някой, влязъл в тоалетната, да забележи, ще го вземе за "технологичен" теч... И едва ли ще уведомява кондуктора...
Пътувахме в нощта през планините, въздухът навън е бил повече от свеж, но в капана беше задух и смрад... Свити на кълбо, в пълно мълчание, с души в зъбите. И двамата с Ана бяхме слаби, аз - като върлина, тежах към шейсет килограма. Не хапнахме нищо, нямахме и никаква вода. Не усещахме никакъв глад или жажда. По-скоро - аз не усещах. Всичко в мен беше устремено към някакво бъдеще, в което няма страх, жажда, липса на въздух... Бяхме се оставили в ръцете на Господ. Колелата на влака тракаха в равномерния си ритъм по релсите, но сънят не идваше. Край мен лежеше свита надве бременна жена в третия месец. Ана беше физически много слаба. Беше оставила първото си дете, преди да направи годинка, и тръгна с мен. Не знам дали се чувствах виновен, но нещо ме глождеше отвътре. Ана също беше направила своя избор, но под мой натиск. Да я убедя да тръгне с мен, ме караше да се чувствам едва ли не престъпник, че заради собственото ми измъкване ще унищожа нейното семейство. Детето ѝ имаше първи рожден ден три дни след като избягахме. Беше абсолютен шок - поне за мен. Да, за мен имаше значение само едно - да се реши! Другото го оставях за по-нататък - ако имаше по-нататък..."
Из книгата