Историята на един емигрант, или как станах богат в Америка.

"Никога не съм мислил, че ще завърша този ръкопис, че той дори може да стане книга. Оцеля по чудо. Започнах го преди 50 години в емиграционния лагер "Трайскирхен" край Виена. Някои въпроси и отговори останаха за по-нататък. Вероятно съм осъзнавал, че един ден ще се върна към тях отново. После, когато вече бях в Америка, продължих да пиша - мъчех се да си обясня случилото се. Но онова, заради което бях избягал, вече губеше значение и - спрях. Бях свободен, бях в мечтаната страна и исках да стана и станах богат - всичко друго избледня...

Винаги съм смятал живота си за уникален, исках да го живея (и тогава, и сега - след половин век) така, както аз смятах и смятам, че трябва, а не както някой ми каже, заповяда или принуди. Точно затова – вече тук, в България, реших, че трябва да се върна към спомените си, към преживяното, към предизвикателствата, към полетите и паденията, и най-важното - към непресекналата ми жажда да откривам, да градя, да печеля (но и всички до мен да печелят). Не се чувствам виновен за нищо. Исках да полетя и да постигна мечтата си. Успях, но с годините в Америка, а и сега, осъзнавам цената. Не финансовата - другата, която плащаш не през банките...

Дългото завръщане е неизбежно, ако прокуденият беглец започне да се "рее между земята и небето". Да търси спокойствие и смисъл между два бряга - тук и отвъд океана... Освен ако не изгради своя стълба към небето. Парите, богатството и облагите от тях са тук и сега - докато си жив. Но ако след смъртта ти не оставят неизличима следа, те са нищото, което те превръща в нищо след нея.

Когато се изкачвам по моята стълба към небето в Стълпище, когато човешката глъч изчезне и чувам само тихите пориви на вятъра, паралелът между земята и небето като между двата бряга - България и Америка, е неизбежен. От Калифорния до Стълпище - колко далеч и колко близко! От стъпалото, до което съм стигнал, виждам как превръщаме това запустяло някога място в райска градина. Съзнавам, че няма да бера в моя живот плодовете на това, което правя сега. Засаждаме орехи и знаем, че ще дадат плод след 7-8 години. Садим нови лозя, а от гроздето им ще мога да направя вино едва на шестата година. И след това трябва да минат още 3 - 4 години, за да остарее. Каква перспектива за дълъг живот! От покрива на новата ми къща в Стълпище хоризонтът сега изглежда сякаш по-ясен: като нова мечта и като всичко, което искам да направя. И да оставя след себе си. Не само тази книга..."
Любен Рабчев

Любен Рабчев е роден през 1942 г. в с. Бяла черква, Търновско. През 1968 г. емигрира в САЩ, където развива успешен бизнес. Връща се в България половин век по-късно и създава винарско-хотелския комплекс "Седем поколения" в с. Мечка, на брега на Дунав. "Няма човек, който да ни е гостувал поне за едно денонощие, да не е изпитал магията на облагороденото от човека в хармония със сътвореното от природата", споделя с облекчение авторът.

"Седем - осем часа скрити под покрива, сред електрическите инсталации на вагона във влака от Загреб за Мюнхен. Кухината над тоалетната беше два на два, като в гроб. На една ръка разстояние висяха кабели под високо напрежение. Пътувахме в пълна тъмнина, но не изпитвах никакъв страх. Бяхме като в клетка, отникъде нямаше нито вход, нито изход, нито връщане назад. Но сами бяхме влезли в нея. Когато веднъж прекосиш тази граница, спират всякакви емоции. Само една мисъл като свредел дълбаеше мозъка ми - ще успеем...

Още когато залостих отвътре с отвертката, си казах: от тук няма слизане. Не се страхувах, че могат да разбият капака. Отвертката беше отгоре - много яка - и да дърпат, по-скоро ще помислят, че капакът е заял. А и да хлопат, нямаше да им отворя и чудо да станеше. Беше сега или никога. Страхувах се, че някой може да чуе как кашлям. Бях страстен пушач, а не можех да опъна дори една цигара. Помъчих се един-два пъти, палех и дръпвах, уж за да спра кашлицата, но тя се усилваше и с мъка я потисках. Ана, вероятно повече разтревожена от мен, притискаше гърдите ми, за да сподавя кашлицата си. Не бяхме яли, не бяхме и пили, знаехме, че ни предстоят поне десет затворнически часа, но организмът си иска своето. Не знам как и дали Ана го е правила, но аз на няколко пъти източвах резервоара покрай стиропора на вътрешната стена - смятах, че дори и някой, влязъл в тоалетната, да забележи, ще го вземе за "технологичен" теч... И едва ли ще уведомява кондуктора...

Пътувахме в нощта през планините, въздухът навън е бил повече от свеж, но в капана беше задух и смрад... Свити на кълбо, в пълно мълчание, с души в зъбите. И двамата с Ана бяхме слаби, аз - като върлина, тежах към шейсет килограма. Не хапнахме нищо, нямахме и никаква вода. Не усещахме никакъв глад или жажда. По-скоро - аз не усещах. Всичко в мен беше устремено към някакво бъдеще, в което няма страх, жажда, липса на въздух... Бяхме се оставили в ръцете на Господ. Колелата на влака тракаха в равномерния си ритъм по релсите, но сънят не идваше. Край мен лежеше свита надве бременна жена в третия месец. Ана беше физически много слаба. Беше оставила първото си дете, преди да направи годинка, и тръгна с мен. Не знам дали се чувствах виновен, но нещо ме глождеше отвътре. Ана също беше направила своя избор, но под мой натиск. Да я убедя да тръгне с мен, ме караше да се чувствам едва ли не престъпник, че заради собственото ми измъкване ще унищожа нейното семейство. Детето ѝ имаше първи рожден ден три дни след като избягахме. Беше абсолютен шок - поне за мен. Да, за мен имаше значение само едно - да се реши! Другото го оставях за по-нататък - ако имаше по-нататък..."
Из книгата