По телевизионния сериал на Саймън Мирън и Дейвид Уолстънкрофт. XVII век, Франция. Младият Луи XIV е твърдо решен да осъществи грандиозната си мечта - да построи невиждан замък в селцето Версай, за да изведе от Париж и да държи под око склонните към заговорничене благородници. И да сътвори за бъдните поколения едно истинско произведение на изкуството. Историята му съдейства - поне що се отнася до втората част на мечтата му.

А иначе Кралят Слънце е бивш любовник на Луиз дьо Ла Валиер, от която има син, настоящ любовник е на Анриет, съпругата на брат му Филип, както и бъдещ на придворната интригантка госпожа Дьо Монтеспан. Кралската съпруга Мария-Тереза, от която се очаква да роди втория им син и за чиито любовници не става дума, поне не веднага, ражда момиченце с необичаен цвят на кожата. Кралският брат, съпруг на Анриет, си има собствен любовник, прелестния Шевалие. Но на фона на тези завладяващи въображението истории за любов, еротика и насилие, амбиция, коварство и предателство - има за всички вкусове - бунтовниците печелят все повече привърженици сред благородническото съсловие и прибягват до всякакви престъпления - от обикновения побой до отвличането, отровата и убийството. Знаем, че кралят, изрекъл фразата "Държавата, това съм аз", се е справил, но все пак...

Американската писателка Елизабет Маси е автор на исторически и хорър-романи. Специализира се в писането на романи по телевизионни сериали: "Династията на Тюдорите", "Версай - мечтата на един крал".

"Тя притежаваше деликатна красота. Млада и дребничка, но вече истинска жена, ако се съди по щедрите извивки, прозиращи през фината материя на бялата ѝ риза. Прекоси моравата, подскачайки, обърна се, погледна го усмихната и му намигна. Луи на свой ред се засмя и се затича след нея. Опитваше се да я настигне, но тя все му се изплъзваше. Скоро тя потъна в лабиринта от високи живи плетове и изчезна за миг от погледа му, преди отново да се появи; слънчевите лъчи обсипваха дрехите ѝ с целувки. Толкова силно я желаеше, направо го заболя, всяка частичка от тялото му беше нащрек, имаше нужда от тази жена. Да я притиска в обятията си, да я гали, да я обладава, да я притежава. Тя затанцува в сянката на градината от портокалови дръвчета и откъсна един узрял плод, минавайки под едно от тях. После се обърна и на устните ѝ разцъфна усмивка. Очевидно тя също го желаеше.

На една височина отвъд градината, огрян от яркото слънце, се издигаше огромен замък с изумителни орнаменти. Сякаш Бог бе слязъл на Земята, за да се настани в него. Сърцето на Луи се сви. Въпреки че досега никога не бе виждал истински замъка, той беше част от него, беше неговият дом. Девойката изтича до замъка и изчезна през една от сводестите врати. Луи я последва и се озова насред пълен мрак. Наоколо цареше дълбока тишина. Луи замръзна на място и зачака.

– Един крал никога не плаче, на каквото и изпитание да е подложен – дочу познат глас. – Без значение какво трябва да понесе.
Познаваше този глас. Беше гласът на Ана Австрийска. Луи бавно се извърна, тя стоеше изправена, обгърната от светлина, истинско олицетворение на гордост и власт, цялата в кръв. По-малкият брат на Луи, коленичил до нея, плачеше и я държеше за ръка.
– Страхът е слабост – заяви тя невъзмутимо. – Той е в състояние да унищожи човека, да го разруши. Дори теб, сине мой.
Луи се вкамени. Майка му – глас изникнал от миналото, продължи да нарежда.
– Ти си богопомазан, благословен си от Слънцето. Но все още не притежаваш най-важното. Властта. Без нея ще загинеш, а и цяла Франция заедно с теб. Страхуваш се и това е естествено. Майка ти умира. Светът е потънал в пламъци и разруха. А ти си заобиколен от врагове. Ако има нещо, което сме научили от историята, то е, че ужасните събития са участта на кралете. Затова ще имаш нужда от стократно повече сили от обикновените мъже. За да сториш необходимото. Да ни изведеш от мрака, да ни върнеш обратно в светлината. Луи и майка му се вторачиха един в друг. Той сякаш нямаше сили да си поеме дъх."
Из книгата