Най-уважаваният белетрист на Япония се нарежда в първите редици на световните писатели с този роман, белязан с изключително въображение и обединяващ криминалната фабула с разказа за един разпадащ се брак и с търсенето на скритите тайни на Втората световна война.

В едно предградие на Токио младеж на име Тору Окада търси котарака на жена си, който се е изгубил. Не след дълго се оказва, че трябва да издирва и жена си в един свят, скрит под привидно спокойната повърхност на Токио. По време на търсенето Окада се натъква на странни съюзници и противници: проститутка със свръхестествени способности, покварен политик, който въпреки това се радва на вниманието на медиите, весело шестнайсетгодишно момиче с отвратителен характер и възрастен ветеран от войната, променен непоправимо от ужасите, на които е станал свидетел по време на забравената кампания на Япония в Манджурия.

Увлекателен, пророчески, съчетал комичното със страшното, романът "Хроника на птицата с пружина" е великолепна творба, която не отстъпва на никой световен шедьовър.

Творчеството на Харуки Мураками е нетипично явление в контекста на японската литература. Японец по народност, Мураками е много по-близък до американския манталитет и маниер на писане, като сам твърди, че е повлиян от попкултурата. Роден е в Киото, а младите си години прекарва в Токио и едва през 1991 г. посещава за първи път Америка. Въпреки това още в първият му роман "Чуй как пее вятърът" се долавят чуждестранният стил и носталгия, които го отличават на фона на основните японски литературни течения. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от поп-културата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. В романите на Мураками откриваме сериозни идеи за самотата и алиенацията, за духовната празнота и упадъка на ценностите, за липсата на връзка между хората в японското общество. Тези идеи умело са съчетани със сюрреалистична атмосфера и хумор.

Преди да започне блестяща литературна кариера, Мураками следва театрално изкуство в университета "Васеда" в Токио, а след завършването си отваря собствен джаз-бар. По време на един бейзболен мач той получава вдъхновение за първото си прозаическо произведение "Чуй как пее вятърът". Романът, написан когато авторът е на 29 години, получава престижната награда "Гундзо" още в годината на издаването си. Следват продълженията "Флипер, 1973" и "Преследване на дива овца" (също отличен с награда), като трите романа съставят "Трилогията на плъха", наречена така заради общия разказвач с прякор Плъха. През 1985 г. Мураками публикува "Страна на чудесата за непукисти и краят на света", фентъзи с много магически елементи, а най-голямо признание в Япония авторът получава след издаването на "Норвежка гора" (1987). Тази книга го превръща в идол на японската младеж.

След пътуване из Европа и кратко пребиваване в Италия и Гърция, Мураками се мести в Америка, където работи в Принстънския университет. По това време написва "Танцувай, танцувай, танцувай", в който музикалните теми напомнят за времето, в което Муриками е студент и се издържа с работата си в магазин за музикални плочи. Романът му, най-добре приет от литературната, критика е "Хроника на птицата с пружина". Той засяга сериозни социални проблеми като японските военни престъпления в Манджурия, като реализмът умело се преплита с фантастика. Книгата печели наградата "Йомиюри".

След земетресението в Кобе и атентата Токийското метро, Мураками се връща в Япония и издава "Метрото", публицистична книга, в която са събрани интервюта с оцелели и близки на жертвите в метрото. Това е първата книга на автора, която не съдържа фантастични елементи.

Други романи от Муриками са "След мръкване", "Кафка на плажа", "На юг от границата, на запад от слънцето" и др. Във всеки негов роман има поезия, а внушението е толкова силно, че прочетеното се изживява като реалност. Той със сигурност е най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.

Когато телефонът иззвъня, бях в кухнята - правех спагети и си свируках заедно с увертюрата на "Крадливата сврака" от Росини, която излъчваха по една от радиостанциите на къси вълни, най-съвършената музика за варене на спагети! Реших да не вдигам телефона не само защото спагетите бяха почти готови, но и защото под диригентството на Клаудио Абадо Лондонският симфоничен оркестър тъкмо достигаше музикалната кулминация. Накрая обаче се видях принуден да се обадя. Можеше да е някой, който ме търси да ми съобщи, че ми е намерил работа. Намалих огъня, отидох в хола и вдигнах слушалката.

– Десет минути, ако обичате – каза жената в другия край.
Помня гласове, но този не ми беше познат.
– Моля? Кого търсите?
– Вас, естествено. Десет минути, ако обичате. Предостатъчно, за да се разберем един друг.
Гласът бе гърлен и тих, но иначе не правеше впечатление с нищо.

– Да се разберем един друг ли?
– Да разберем чувствата си.
Наведох се и надзърнах през вратата на кухнята. Над тенджерата със спагетите се виеше красива пара, Клаудио Абадо още дирижираше "Крадливата сврака".

– Извинявайте, но точно сега готвя спагети. Бихте ли позвънили по-късно?
– Спагети ли? Какви спагети в десет и половина сутринта?
– Не е ваша работа – отвърнах. – Аз решавам какво и кога да ям.
– Така е. Ще звънна по-късно - рече жената глухо и безизразно.
Понякога леката промяна в настроението прави чудеса с гласа.

– Я чакайте - казах аз. – Ако това е някакъв нов търговски номер, хич не си правете труда. Безработен съм. Не купувам нищо.
– Не се притеснявайте. Знам.
– Знаете ли? Какво знаете?
– Че сте безработен. Ето това знам. Вървете при чудните си спагети.
– Кой, по дяволите...
Жената затвори.

Нямах на кого да си излея гнева, затова се вторачих в телефона в ръката си, докато не се сетих за спагетите. Върнах се в кухнята, угасих печката и излях съдържанието на тенджерата в голяма цедка. Заради телефонния разговор спагетите бяха омекнали и вече не бяха al dente, но ударът не беше смъртоносен. Започнах да ям... и да мисля.

Да се разберем един друг? Да разберем чувствата си за десет минути? Какви ги говореше тая жена? Дали някой не ме взимаше на подбив? Или това бе нова търговска хватка. При всички положения нямаше нищо общо с мен."
Из книгата