Забравената стая

Книгата е част от поредицата "Кралете на трилъра" на издателство "Бард". Харизматичният и чудат професор Джеръми Лоугън ("Третата порта", "Границата Мохо"), специализирал се в анализа на феномени, е нает от "Лукс" - един от най-старите и уважавани мозъчни тръстове в Щатите. В разположения на брега на Атлантика замък, който подслонява организацията, се случват поредица плашещи събития. Един от известните учени, работещи в "Лукс", започва да се държи странно: напада своята асистентка в офиса и малко по-късно се самоубива по наистина шокиращ начин в пищната библиотека за посетители на замъка.

Уплашен от случилото се и чудноватите доказателства, останали след смъртта му, управителният съвет кани Лоугън да разследва дискретно какво е докарало този човек до лудост... Работата на енигмолога води до неочаквано откритие. В неизползвано от години крило на замъка той открива находчиво скрита тайна, останала непокътната години наред. Помещение, капсула на времето, пълно с призрачно и неразбираемо научно оборудване, част от строго секретен проект, смятан за отдавна унищожен. Проектът "Грях"!

"По-необикновена гледка вероятно не беше виждана никога във величествения двор на Глазгоуския научен институт, основан през 1761 г. с дарствена грамота от Джордж ІІІ. На голямата ливада, точно срещу административната сграда, беше издигната катедра, покрита с микрофони. Пред нея бяха подредени трийсетина сгъваеми стола, на които се бяха разположили репортери от местните вестници, от лондонския „Таймс“, списание "Нейчър", "Океанография", "Тайм" и много други. Вдясно от подиума стърчаха две телевизионни камери - едната на Би Би Си, а другата на Си Ен Ен. Вляво от него се издигаше голямо дървено скеле, върху което стоеше странна на вид машина от черен метал: кръстоска между фиала за пури и игленик. Беше дълга около деветдесет сантиметра, обемисто приспособление стърчеше от горния ѝ край.

Неспирното бъбрене между репортерите заглъхна, когато главната врата на административната сграда се отвори и двама мъже се озоваха под следобедното септемврийско слънце. Единият беше дебел и нисък, а на главата му стърчеше бял перчем. Носеше дебело палто от туид. Другият беше висок и много слаб, с доста сурови черти на лицето, светлоруса коса и бдителни сиви очи. За разлика от своя спътник той беше облечен в консервативен черен костюм. Двамата се приближиха до катедрата и по-възрастният мъж прочисти гърло.

– Дами и господа от медиите – започна той, – благодаря ви, че дойдохте. Аз съм Колин Рийд, президент на Глазгоуския научен институт. Човекът вдясно от мен е Джеръми Лоугън. Рийд отпи глътка вода от чашата, която стоеше на катедрата, и отново прочисти гърлото си.
– Може би познавате работата на доктор Лоугън. Той вероятно е един най-добрите и със сигурност най-известният действащ енигмолог днес. Неговата работа е да проучва, тълкува и обяснява необяснимото – нека го наречем така поради липса на по-добро определение. Да хвърля светлина върху загадките на историята и да отделя митовете от истината и естественото от свръхестественото. Застаналият до Рийд Лоугън лекичко се смръщи, сякаш му беше неловко от този панегирик.
– Преди около два месеца се обърнахме към доктор Лоугън на неговия работен терен в Йейлския университет и го помолихме да поеме една задача за нас. Задачата може да се обясни кратко: да докаже или отхвърли категорично съществуването на създанието, популярно сред хората като Лохнеското чудовище. Доктор Лоугън прекара последните шест седмици в Инвърнес, работейки по въпроса. Сега бих искал да го помоля да сподели заключенията си с вас. Рийд отстъпи от микрофоните и Лоугън зае мястото му. За момент огледа тълпата от репортери, после започна да говори. Гласът му беше относително тих и мек, а акцентът му от средата на американското атлантическо крайбрежие рязко контрастираше с гърления шотландски говор на Рийд.

– Лохнеското чудовище – започна той – е най-известното от всички предполагаеми шотландски езерни чудовища и може би най-известното от всички криптиди . Целта на института, когато ме нае за тази задача, не беше да погоди номер на местната туристическа индустрия, нито да унищожи търговията на амбулантните търговци с лохнески сувенири. Целта по-скоро беше да се сложи край на аматьорските и погрешни опити за издирване на създанието, защото зачестиха и в резултат през последната година имаме поне два случая на удавени. Той отпи от оставената за него чаша вода.
– Бързо осъзнах, че за да се докаже съществуването на създанието, се изисква едно-единствено нещо: да го наблюдаваш в неговата среда. За да се докаже обаче, че създанието не съществува, се изисква много повече работа. В това отношение моите най-важни помощници щяха да бъдат технологиите. Затова убедих военноморския флот на Съединените щати, от който някога и аз бях част, да ми даде назаем тази едноместна изследователска подводница. – Лоугън махна към странната машина, кацнала на дървеното скеле от дясната му страна. – Подводницата е оборудвана с непрекъснато излъчващ радар, синтетично-апертурен сонар, ехолоти с импулсна компресия и множество други уреди за подводно картографиране и откриване на цели.

Трябваше да се вземат предвид два важни фактора. Езерото Лох е твърде дълго и необикновено дълбоко – на места близо двеста двайсет и девет метра. Второ, така наречените виждания на създанието внушаваха морфология, подобна на плезиозавър, от което можеше да се заключи, че дължината му ще е между шест и дванайсет метра. Имаше и няколко неизвестни, с които трябваше да се примиря, като територията, която обикаля, и предпочитаната от него околна среда. Обаче уточняването им трябваше да бъде отложено до откриването на създанието. Започнах работа, като се запознах с характеристиките на подводницата и плана на езерото – както на повърхността, така и под водата. Споменатата по-горе служба във военния флот улесни значително и двете задачи. Прекарах една седмица в пробни плавания, като през това време не открих никакви следи от създанието."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg