"Сребърният лебед" е легендарно виолончело, създадено от самия Антонио Страдивариус през 1712 г. В наши дни то е собственост на прословутия виртуоз Александър Фелдмън, който иска да го предаде в ръцете на своята най-талантлива ученичка - дъщеря му Мариана. Тя обаче внезапно решава да прекрати бляскавата си кариера и да се посвети на грижи за баща си до неговата смърт.

При прочитането на завещанието я очаква жестока изненада - Фелдмън е оставил "Сребърният лебед" на друг свой ученик, швейцареца Клод, син на негова близка приятелка. Още по-влудяващо е, че Мариана започва да изпитва неудържимо влечение към Клод, а и той не е безразличен към красивата дъщеря на виртуоза. В миналото на Фелдмън обаче се крие тайна, която ще постави двамата на изпитание - а любовта към музиката може да е по-могъща от привличането между тях.

Бащата на Елена Делбанко е бил известен челист, който е притежавал виолончелото "Графинята на Стайнлайн", на което свирел самият Паганини. В своя роман тя описва колко красив, но и жесток е светът на класическата музика.

"Закусвалнята" е малка, с кръгла маса и лети кухненски столове. Собственият ѝ стол са накланя, когато се качва на него, седи между майка си и баща си и се взира в масата пред себе си, не гледа в стената, която наскоро е била облепена в тапети. От шарките ѝ се завива свят: тънки ленти бледозелено и кафяво, които, ако внимателно се загледа, лъкатушат. Мариана затваря очи, после пак ги отваря и райетата се сливат и припокриват.

Родителите ѝ са спрели да спорят. Пушат и пият еспресо. Пред майка ѝ стои сгънат на две вестник и очилата ѝ със сребърната нишка, на която висят, са поставени върху главата. Бялата ѝ коса е гъста и невчесана. Макар че Александър я подтиква да я боядиса, тя не иска. Едно време невероятна красавица (така са казвали на Мариана и тя може да го види по снимките на младата Пилар, поставени в рамка), майка ѝ категорично отказва да се "поддържа". Това е фраза на баща ѝ, когато я укорява или се гневи, а сега той ѝ изглежда гневен. Пилар също е облечена в халат. Той не е нито копринен, нито на индийски шарки, а е найлонов и черен. Когато Александър замине, тя често го носи по цял ден.

Мариана се протяга към каната с портокалов сок и майка ѝ казва, без да я поглежда:
– Мариана, нали знаеш, че не обичам да ходиш боса? Къде са ти чехлите?
– Съжалявам.
– Остави я на мира – отвръща Александър. – Ден за почивка е...

Очите на майка ѝ са плувнали в сълзи. Тя знае, че родителите ѝ често се карат, преди баща ѝ да тръгне на турне. Това я прави неспокойна и тъжна. Пилар поставя чиния с препечени филийки пред нея и ѝ налива безмълвно чаша сок.
– Благодаря – казва Мариана и се мъчи да докосне ръката на майка си, но тя я е отдръпнала. Момичето поглъща онова, което едва е сдъвкала. Послушно се смъква от стола си, за да донесе чехлите. Докато тя напуска "закусвалнята", баща ѝ сгъва салфетката, сръбва последна глътка кафе и ѝ поръчва да иде с него в студиото му.
– Тази сутрин свърши добра работа – казва ѝ. – Сега ела и ми изсвири Сарабандата на Сребърния лебед.

С чехлите на краката, тя пресича тичешком целия апартамент до студиото на Александър. Както и нейната спалня, то гледа към Сентръл Парк. Тук обаче върху прозорците няма нищо и слънчевите лъчи заливат стаята. Концертен роял "Стейнуей", покрит с тъкан плат в оранжево и златисто, стои край стената. На отсрещната стена има рафтове от пода до тавана, изпълнени с музикални партитури и записи, както и кутии с папки с рецензии за Александър. Върху тях има също много негови снимки във вечерно облекло, на сцената или зад кулисите, или пък с други музиканти, стискат си ръцете и се усмихват. Има грамоти, обложки на плочи в рамки, също награди "Грами" и две "Grand Prix Du Disque".

В ъгъла са сложени два калъфа за виолончело, и двата затворени. В центъра на стаята, върху изтъркания персийски килим, стоят два стола един срещу друг. Върху малка масичка има метроном и пепелник, пълен с цигарени фасове. Великият каталунски челист Пабло Казалс, осведомява я баща ѝ, пушел лула, докато свирел. Когато отворили челото на маестрото, твърди Александър, намерили кибритени клечки и тютюн, и една стара монета, която била паднала през ефовете и тракала вътре.
Тя се смее.

– Но ние ще бъдем много по-внимателни със Сребърния лебед, нали? – казва ѝ той. Поръчва ѝ да седне на стола, срещуположно на неговия, после отива до един от калъфите и внимателно изважда онова, което нарича "своето богатство", голямата любов на живота му. – Говоря само за музиката, разбира се – добавя. – Ти си любовта на живота ми, ако се отнася до хората.
– А мама? – пита тя. Той не отговаря.
Докато носи страдивариуса към нея, Александър обръща инструмента ту наляво, ту надясно срещу утринното слънце. Лакът му блести в топли златисто-оранжеви нюанси. Той поглъща, но и генерира светлина, изпраща проблясъци от слънчеви лъчи по стените.
– Красиво е, нали, миличка? – казва и повдига Лебеда към нея. – Хайде да открием нашия таен знак.

Мариана изучава двете двусантиметрови сребърни фигурки, гравирани върху издатината на тъмния охлюв: два еднакви медальона с изображението на лебед с разперени криле над дървените ключове. Гравировката, макар и дребна, е сложна. С тях е свързана една история, която той често ѝ разказва. Един художник на име Бенвенуто Челини, много известен италианец, използвал образа на лебед за сребърната фигурка, която направил за декорирането на някаква солница. Някак си някой я изрязал оттам и на Страдивари му подарили малките лебедчета. Когато правел този инструмент, той втъкал металния профил на птиците в резбования дървен охлюв.

– Затова го наричат Сребърния лебед. Това станало през 1712 г. Можеш ли да си представиш – повече от петдесет години преди Америка да се превърне в Америка. И сега това невероятно чело, това произведение на изкуството ми принадлежи... ни принадлежи."
Из книгата