"За първи път разбрах за другия свят, когато по-миналия месец се опитах да се обадя на жена ми и даваше заето. Три пъти набирах, чаках и затварях. На четвъртия, точно преди да се откажа, някой от другата страна вдигна и започна да ми говори. Гласът не се разпознаваше като мъжки, но не бих го определил и като женски. Езикът, на който говореше, също не ми беше познат - приличаше на много езици, които съм чувал, на някои, които говоря, но беше и нещо напълно ново, възможно само за една от онези програми, симулиращи звуците на природата така убедително и изкуствено, че да те хване страх. И аз се уплаших, но за кратко. Помислих, че жена ми най-накрая е полудяла, че е постигнала това, което винаги съм мислел, че иска.
Представих си я от другата страна, притиснала слушалката до бледото си лице, обърнала очите си навътре, към мрака зад погледа си, отворила уста, извадила език в плен на внезапна шизофазия... Беше наистина страшна картина и ми трябваше доста време, за да я неутрализирам, да сложа друг образ на нейно място и да се опитам да кажа нещо. Успях да измъкна само едно ало, и то така тихо, че чуждите звуци го разкъсаха и погълнаха веднага. Потокът от думи не спираше, затова реших да млъкна и просто да слушам.
Ако бяха демони, сигурно скоро щяха да оставят жена ми. Ако беше лудост, може би щях да свикна с това и дори да се науча да съм щастлив, защото и тя е щастлива. Колкото повече слушах, толкова повече звуците ставаха думи - улавях началото и края на почти всяка от тях; усещах паузите; катерех се и се спусках след интонацията; страхът се превърна във вълнение; сигурно адреналинът е бушувал в тялото ми, не знам. Не знам и колко време съм прекарал в слушане, защото, когато затворих телефона, навън беше тъмно. Не се опитах да набера номера на жена ми за пети път. Просто отидох до прозореца и се загледах в нощното небе.
Тази вечер в него имаше нещо необяснимо. Нещо не ми позволяваше да завърша картината, да видя цялостен образ. Все едно пред очите ми е увеличена докрай снимка, от която липсва една малка част. Едва видима - пиксел или дори по-малък от пиксела елемент, ако има такова нещо, разбира се. Каквото и да беше и където и да се намираше, окото ми го регистрираше, но не знаеше как точно да предаде притеснението си на мозъка. Няма звезди, помислих, но после си казах, че в това няма нищо странно - такова е небето над всеки голям град през есента. Не се вижда от смог и облаци, в това е неговата необяснимост.
Преди няколко години имах кратък период на вяра в мистичното. Той приключи, когато жена ми успя да ме убеди, че всичко това е резултат от напредването на технологиите. Те едновременно разкриват и забулват света, обясни ми тя по време на една вечеря с приятели. Няма как да не си объркан, всеки минава през такъв период. Докато ми говореше, аз кимах в знак на съгласие, но ми се искаше да я попитам нещо - какво, не си спомням сега. Не мога да се сетя и откога точно е този спомен - вечерята с приятелите, нейното обяснение и краят на моята вяра. Сега може би отново вярвам, но в другия свят, онзи, за който разбрах от телефона. Вече втори месец - така ми се струва - обитавам една по-голяма Вселена, което не е никак малко, като се има предвид с какво минимално пространство разполага всеки от нас днес. И когато това за по-голямата Вселена ми мина през ума, погледнах отново към неподатливото на описание беззвездно небе. Не беше място за очите ми, усетих го, и това ме изплаши.
Опитах се да се сетя какво бях правил до този момент, да се върна в деня и ако е възможно, да остана в него, но спасителната му мрежа беше невидима и неосезаема. Предположих, че по силата на рутината ще мога да намеря пътя обратно, затова започнах да мисля какво се бе случило от сутринта досега. Със сигурност бях ходил на работа. Вероятно бях ял - закуска, обяд, може би и вечеря, защото навън беше тъмно. Бях говорил с колеги в офиса, бях се разминал с непознати по пътя за къщи."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.75 / 4 гласа 
