Своенравното хлапе

"Космосът... голям е, ебати."

Това са странстванията на космическия кораб "Своенравното хлапе". Мисията му в ход: да открие странни нови светове, където да забие землянския флаг, да подчини и ако се наложи, да унищожи нови форми на живот и смело да вдигне във въздуха всеки, който му се изпречи на пътя...

Космически кораб, отправил се на "мирна" мисия из дебрите на непознатия Космос. Капитан, който не играе по правилата. Шантав екипаж от расово разнообразни офицери, които мечтаят да направят кариера във флота, но най-вече да оцелеят след поредната безумна мисия. Всички фактори за приятно космическо приключение са налице. Когато обаче се намеси и Стивън Ериксън, нещата се променят.

Авторът на култовата фентъзи серия "Малазанска книга на мъртвите" прави невероятен дебют в света на научната фантастика със "Своенравното хлапе". Подгответе се за шеметно пътешествие на борда на най-шантавия кораб, летял някога из космическото пространство. Защото Вселената е голяма, но не стига за Адриан Алън Соубек, командир на Своенравното хлапе. И определено не стига за него и шайката малоумници, които командва.

"Бъдещето:

Посред нощ кучето робот се разлая някъде из сметището. Полупиян, Хари Соубек надигна огромното си, подуто от бира туловище от дивана. Караваната се залюля, докато той си проправяше път към вратата. Взе пушката си от стойката за чадъри. Хвърли поглед към сина си, заспал на дивана, но изтърсакът не се беше събудил. Отвори вратата, сумтейки, и пристъпи навън. През боклуците имаше най-различни пътеки и Хари ги знаеше всичките. Затътри се покрай купчина механизирани градински гномове - някои все още махаха или вдигаха среден пръст за поздрав: всяко материално увлечение през последните петдесет години си имаше собствена купчина в сметището, което се мъдреше върху някогашен град. Хари поспря, клатушкайки се, загледа се в най-близкия гном. Беше му отнесъл главата преди няколко месеца със същата тази пушка, която държеше в ръцете си. Проклетията още махаше. Начумерен, Хари продължи нататък.

Роботизираните кучета пазачи бяха нервни твари. Като нищо Пружинко се бе разлютил на някой щурец в консерва. Здрав шут в главата щеше да му затвори устата, а ако не – Хари щеше да му я напълни с дванайсети калибър.
- Виждаш ли, момче? - измърмори той, все едно синът му крачеше зад него, както правеше често, докато Хари обхождаше сметището. - Това получаваш с докторат по астрофизика. А небето? Някога можеше да видиш звездите! Представи си само!
Премина между две високи колони сплескани бензинови коли, които старателно ръждясваха, докато чакаха реда си за рециклиране. В горещината разваленото машинно масло смърдеше здраво.

- В летни вечери като тая, хлапе... направо да ти извадят очите, така светеха тия ми ти звезди! И си казах, майната му, записвам астрофизика. Е, майната ѝ и на нея! Не съм бил още роден, когато са пратили последната совалка в нафталина. И после? Нищо. А, да, облаците скриха всичко. Ей така, завинаги! Както и да е. Затова смених специалностите. Друг докторат: медийни науки - готино, нали? Проучвания пред телевизора, красота... - Направи пауза, за да се оригне. - Едно време си мислех, хлапе, че като пораснеш, ще сме "Телепортирай ме, Скоти" и тям подобни. Но малоумниците, дето винаги са ни командвали, еми, все така си ни командват. И сме преебани.

Като свърна покрай последната купчина коли, Хари Соубек се закова на място.
Пружинко, кучето пазач, стоеше пред две невъзможно високи, призрачни фигури в някакви блещукащи костюми. Над кучето кръжеше петънце светлина, пулсирайки в синхрон с предварително записания му монотонен лай. Зад създанията, над купчините боклуци на фона на сребристото небе, се издигаше огромен черен силует.
- Да му се не види - прошепна Хари.
Пружинко чу и се завъртя. Муцуната се отвори на пантите си и роботът проговори:
- Натрапници, господарю! Предлагам команда "Ухапи"! Или команда "Подгони"! - Създанието махаше с мизерната си разкривена опашка. - Или "Убий"? Моля те, господарю! Моля те! Команда "Убий"! Команда "Убий"! Всички да повтарят след мен, команда "Убий", команда "Убий"!
- Млъкни - рече Хари, пристъпвайки напред.

Не можеше да види добре на какво приличат извънземните. Все едно специалните ефекти вървяха заедно с това да си напреднала цивилизация или нещо такова. Ту се появяваха, ту примигваха и изчезваха като остатъчни образи, но Хари горе-долу успя да отличи издължени лица, черепи като луковици и три очи или нещо подобно на тях между високите широки чела и острите брадички.
- "Убий"? - умолително повтори Пружинко.
- Мне. Свържи ме с... уф, мамицата му. Няма значение. Каквото и да ми хрумне, все ще свърши зле. Военновъздушните? Армията? Полицията? Министерството на отбраната? ЦРУ? ФБР? НСО? Профсъюзите? Все зле, Пружинко. Като в Денят, в който Земята спря. Параноя, ужас, глупост, паника, конспирации, всичко ми е ясно, като на филм. Помниш ли какво бяха филмите, Пружинко?
- Купчина двайсет и шест, господарю: видеокасети и дивидита. Оттам продължаваме по пътека тринайсет, докато стигнем...
- Млъкни и ме остави да помисля - прекъсна го Хари, примижавайки срещу извънземните.

В този момент сияещото петно заговори на идеален американски.
- Състояние на Трансцедентност? Раят ли е това?
- Не - каза Хари. - Нюарк, щата Ню Джързи.
Петното запулсира бързо а после каза:
– Уф. Мамицата му.
– "Убий"?
Хари вече дочуваше глухия тътен на хеликоптери, които приближаваха бързо."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525