Ужилване

Джорди Бенет влиза в долнопробен бар в Луизиана с ясното съзнание, че не е в безопасност. Тя обаче дори и не подозира, че мъжът, с когото има среща, е нает да я убие. Вместо да натисне спусъка, Шоу Кинард я отвлича, за да разбере къде са скрити трийсетте милиона, откраднати от брат ѝ. Но той не е единственият по следите на огромното състояние - безпощаден подземен бос и ФБР също са готови на всичко, за да се домогнат до него.

Уловени в капан сред блатата на Луизиана, на километри от цивилизацията, Джорди и Шоу могат да разчитат единствено един на друг. Но дали в действителност са тези, за които се представят? Зад фасадата на наемен убиец Шоу крие неподозирани тайни, но и Джорди има тъмна страна. Докато границите между желание и измама все повече се размиват, Джорди ще предприеме отчаян ход, за да оцелее, преди привличането помежду им да е станало фатално.

"Точно двайсет и две минути преди да срещне създателя си, Мики Болдън хвърли шепа пуканки в устата си и каза:
– Една жена влиза в бара.
Прегърбен на бар стола и втренчен в питието си с видимо отегчение, Шоу Кинард лениво разклати няколко пъти чашата с текила.
– Е, и?
– Нищо.
– Това виц ли е?
– Не е виц и изобщо не е смешно.
Отегчението на Шоу изчезна, сякаш някой го беше уцелил с прашка. Той завъртя рязко глава и погледна към събеседника си.
Макар че очите на Мики бяха малки като стафиди и наполовина затворени от тлъстини, Шоу успя да проследи как погледът им премина от едната до другата страна на помещението. Той устоя на изкушението да се обърне и продължи да гледа подпухналото лице на партньора си. Макар че се страхуваше от отговора, попита:
– Някоя определена жена ли имаш предвид?
– Имам предвид нашата жена.
– Тя е тук?
– От плът и кръв. – Мики изчисти солта от пуканките от ръцете си. – В момента сяда вдясно от теб, на един стол до извивката на бара. Не се обръщай, защото гледа насам.
Заради усмивката на Мики можеше да се предположи, че двамата разговарят непринудено, но всъщност неочакваното появяване на Джорди Бенет ги изненада неприятно.

– Това със сигурност ще прецака всичко – измърмори Шоу. – Сама ли е?
– Така изглежда – намигна му Мики. – Но нощта току-що започва. – Усмивката му само го правеше по-грозен, ако това изобщо беше възможно.
Шоу отново сведе очи към чашата си с текила „Патрон Силвър“.
– Мислиш ли, че ни е забелязала?
– Не. Няма начин.
– И какво прави тя тук, по дяволите?
Мики сви рамене.
– Може би е ожадняла.
– Ожадняла е в деня, в който пристигнахме в града?
– Случвали са се и по-странни неща.
– Странните неща ме изнервят.
– Защото нямаш опит, за разлика от мен – отвърна Мики.
Шоу му хвърли бърз поглед с нескрито презрение, мислейки си, че „опитът“ на Мики се свеждаше до глупаво и опасно самодоволство.

– Е, и аз не съм новобранец.
– Тогава би трябвало да знаеш, че е нужно да запазиш самообладание, ако стане засечка.
– Засечка? Това ще бъде истински провал.
– Може би. Но засега предпочитам да смятам появяването й за случайно съвпадение и няма да бързам със заключенията, които вероятно ще бъдат погрешни. Непрекъснато стават гафове. И най-добре обмислените планове се объркват. Понякога човек просто трябва да се остави на течението и да импровизира.
– Така ли? Ами ако течението те отнесе в тинята?
– Отпусни се, брато – каза провлачено Мики. – Всичко е наред. Тя просто оглежда бара. Не мисля, че търси някого. Очите й не се оживиха, погледът й просто мина през мен.
Шоу изсумтя, докато вдигаше чашата към устата си.
– Защото си адски грозен.
– Хей, много жени ме харесват.

– Щом казваш. – Той допи текилата си и докато оставяше празната чаша на бара, погледна към жената, която бе обект на разговора им. В момента тя благодареше на бармана за чашата бяло вино, която й подаваше.
Двамата с Мики бяха дошли тук заради нея. Тук беше пустошта в южната част на Централна Луизиана, а не паянтовата постройка от ръждясала гофрирана ламарина, разположена на единия от калните брегове на блатото, в която се намираха в момента. Дори заведението да имаше име, Шоу не го знаеше. Думата БАР беше изписана с червени неонови букви, които съскаха и пукаха, докато проблясваха над входната врата.
Повечето клиенти бяха работници. Помещението беше задимено и в него вонеше на пот. Ритмите в стил зайдеко гърмяха от джубокса, който изглеждаше така, сякаш беше оцелял след двайсетина урагана, минали преди урагана Катрина.
Шоу и Мики до голяма степен се вписваха в атмосферата на долнопробното заведение, но човек не очакваше да види в него Джордан Илейн Бенет, която близките и приятелите й наричаха Джорди. Въпреки това тя беше тук. Пиеше бяло вино, за бога. И това привличаше вниманието на място, където бирата се пиеше от бутилката, а твърдият алкохол – чист.
Мики загреба още една шепа пуканки от пластмасовата купа и ги пъхна в устата си. Докато дъвчеше, каза:
– Мислиш, че не е случайно съвпадение?

– Нямам представа – измърмори Шоу. – Просто ми се струва, че нещо не е наред. – Той кимна в знак на благодарност към бармана, който безмълвно бе предложил да напълни отново чашата му с текила, а после, преценявайки правилно, отвори следваща бутилка бира за Мики.
Докато отпиваше от бутилката, Мики присви очи и погледна над нея към извивката на бара. Преглътна, оригна се и каза:
– Може би просто е излязла на лов.
Шоу вдигна подозрително едната си вежда.
– Имаш предвид, че иска да хване в примката си някой мъж?
– Защо не?
– Тя не е такава жена.
Мики се засмя и го смушка с лакът.
– Всички жени са такива.
– Отново ли го казваш от опит?
Мики кимна мъдро.
– Правят се на недостъпни. Женски глупости, чиято цел е да ни накарат да се стараем да ги спечелим.
Шоу се замисли върху думите на Мики, а после изпи текилата на екс. Докато ставаше от стола, дръпна надолу ризата си, за да скрие пистолета, който беше в кобура на колана му.
Мики се задави с бирата си.

– Къде отиваш...
– Отивам да изпробвам теорията ти, дебелако.
– Не можеш да го направиш. Тя...
Шоу не го изчака да се доизкаже.
Докато вървеше бавно покрай бар столовете, привличаше вниманието на посетителите и от двата пола. Жените го оглеждаха преценяващо, а някои от тях и подканящо. Той ги отминаваше с безразличие и дори не им се усмихваше. Мъжете му хвърляха строги, студени и предизвикателни погледи, на които той отвръщаше с още по-строг, по-студен и по-предизвикателен поглед, и те извръщаха очи.
Това беше обичайното му поведение.
Все още никой не беше събрал смелост да седне на свободния стол до Джорди Бенет. Местните хора вероятно осъзнаваха, че не са на нивото й. Може би Джорди възприемаше Шоу по същия начин, защото, докато се приближаваше към нея, той улови погледа й само за миг, преди тя да насочи сините си очи обратно към чашата с вино. Изражението на лицето и езикът на тялото й не се промениха и дългите й мигли не потрепнаха.
Джорди Бенет наистина беше недостъпна.
С това лице и това тяло тя можеше да си позволи да е придирчива. И несъмнено беше способна да накара почти всеки мъж да точи лиги по нея.
Което беше много лошо.
Тъй като Шоу беше нает да я убие."
Из книгата

Сандра Браун е автор на над осемдесет бестселъра, влезли в класацията на Ню Йорк Таймс и продадени в над 80 милиона екземпляра по цял свят. Тя е единственият писател, който е имал 3 заглавия в класацията по едно и също време. Пише професионално от 1981 година. Произведенията й са преведени на 34 езика. Писателката печели признанието на критиците, удостоили я с наградите Уелдънбукс и Далтън, с наградата на Романс Райтърс ъв Америка за постижения в жанра, с отличителния знак на успеха на Американ Бизнес Уименс Асосиейшън, с наградата за изключителни литературни постижения и наградата Ей Си Грийн.

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com