Ще плати с кръвта си онзи, който посегне на светините в историята... Известната турска историчка Нюзхет прави световна кариера, оспорвайки общоприетите представи за историята на Османската империя. След дълги години в чужбина тя се връща в Истанбул и се обажда да покани в дома си своя някогашен любим Мющак, който така и никога не я е забравил. В нейния апартамент обаче го очаква кошмар - Нюзхет е убита със сребърен нож за писа с туграта на султан Мехмед Завоевателя. А най-страшното е, че Мющак не помни какво е правил последните няколко часа. И собствения му нож за писма го няма...

Престъплението е налице, извършителят май е ясен. Мющак се разкъсва между угризенията и желанието да не влезе в затвора. Скоро обаче научава, че Нюзхет се е готвела да предизвика огромна буря, посягайки на една от забранените теми в османската история - мистериозната смърт на Муард II, който според нея е бил отровен от сина му, бъдещия покорител на Константинопол Мехмед Завоевателя. И гибелта а неговата любима изведнъж става още по-голяма загадка...

"Когато някой ви обвини в извършване на престъпление, можете да откриете доказателства, да посочите свидетели, да се опитате да докажете, че това е клевета, но какво бихте сторили, ако обвинявахте себе си? Това странно приключение започна след онзи снежен следобед в дома ми в Бахарие с настойчив телефонен звън. Още като чух първата сричка от "Здравей, Мющак", познах гласа ѝ: беше Нюзхет. Жената, която ме напусна преди двайсет и една години. Голямата ми любов, владетелката на сърцето и живота ми, която, ако не броим онова прощално писмо на раздяла, с години не ми написа нито ред, не вдигна телефона нито веднъж, не позвъни на вратата ми и ѝ се досвидя дори един сух поздрав... А сега, сякаш нищо не се е случило, казва по жицата "Здравей, Мющак". Отгоре на всичко с преливащ от радост глас; никакъв свян, никакво притеснение, никакво съжаление...

Но трябва да призная, че повече се изненадах от себе си, отколкото от нейната наглост. Не, не от това, че я познах, чувайки гласа ѝ след толкова години, това беше съвсем нормално; защото след раздялата паметта ми не беше заличила вечно авторитетния ѝ, леко дрезгав глас, нито слабото продълговато лице, големите сини очи и подигравателно присвити устни. Странното беше, че когато най-неочаквано ме потърси онази, която не забравих нито за миг толкова години, какво ти забравяне, чието съществуване нейде далеч превърнах в смисъл на живота си, в непоклатим идеал и символ на безупречна кралица, спомените за която пазех свещено, съживявайки ги ден след ден, това изобщо не ме развълнува. А през всички тези безкрайни дни в продължение на двайсет и една години все съм мечтал за този миг. Отпуснат в жълто-кафявото кресло под портрета с рози на султан Мехмед Завоевателя, изработен от зографа Синан, който не свалих от стената след подаряването за трийсет и петия ми рожден ден, втренчен в телефона, часове наред я чаках да се обади от Чикаго. Даже през някои дни под влиянието на безсъние и алкохол ми се счуваше телефонен звън и нейният заглушен от мъка глас след вдигане на слушалката: "Сбърках Мющак, тук не намерих каквото търсех. Ела да ме вземеш." И странно, когато тази лелеяна с години мечта се сбъдна, не изпитах нито вълнение, нито щастие, нито радост. Сякаш се обаждаше обикновен приятел, с когото сме се видели вчера.

– Здравей, Нюзхет.
Тя поде възторжено за разлика от моя бездушен, безцветен, неблагозвучен тон:
– Как си? Как позна гласа ми след толкова години?
Мина ми през ум да отговоря: "Някои неща никога не се забравят", но не биваше да разбере колко важна е за мен.
– Защото гласът ти не се е променил - отговорих равно. - Все още е млад.
Толкова беше сигурна във влиянието си над мен, че не усети фалша. Волно се изсмя от другия край на жицата.
– Млад ли? За Бога, Мющак, започнах шейсетте. Каква ти младост!
Говореше турски с металически оттенък заради американския акцент, но с "каква ти младост" флиртуваше. Това ме смути и реших да бъда жесток.
– Права си, остаряхме, но казват, че гласът остарява по-бавно от тялото. Гласовете дори на спаружените старци се износвали по-късно...
Хвърлената стрела улучи целта и радостта ѝ помръкна.
– Както и да е... Кажи ти как си? Четох за успехите ти.

Подиграваше ли ми се тази жена? Успехите ми! Аз нямах успехи. Тя имаше. И не само в Турция, а и в целия свят, като се кажеше Класическа османска епоха, нейното име веднага се открояваше. Всички престижни университети от Америка до Китай се надпреварваха да я канят. Четях изказванията и разработките ѝ, наистина бяха впечатляващи. Опитваше се да тълкува османската история по друг начин... Любимият и на двама ни професор Тахир Хакъ Бентли винаги възразяваше: "Коментарите ѝ не отговарят на действителността. Възприема събитията по западен маниер. Да не стана ориенталист момичето, като отиде в Чикаго, а?" Въпреки че критиката към Нюзхет ми допадаше, не бях съгласен с Тахир Хакъ по този въпрос. Всеки историк си има мнение. Докато някои от нас възприемат събитията по западен образец, други го правят по източен. Може би беше възможен обективен, независим възглед, но все пак пълното отърсване от влиянието на различните дисциплини не беше възможно. Че какво друго е историята освен дебати и коментари на видни личности и събития, замъглени с времето, загубили актуалността си и в повечето случаи без никакъв писмен документ? Дори да не бях напълно съгласен с възгледа, че историята е онова, което пишат историците, тази наука не се ли създаваше от хора с различни възгледи, с напълно противоположни мнения, които не се свеняха в удобен момент да се обвинят взаимно в тесногръдие, невежество и шовинизъм? Не, заради това не се ядосвах на Нюзхет - а се спореше и дали е ориенталист. Ако трябваше да се ядосвам някому, това беше Тахир Хакъ. Защото той издейства на любимата ми стипендия в Чикагския университет. Е, не по своя воля, а с нестихващата настойчивост на нашата колежка. Естествено, за тази настойчивост Тахир Хакъ щеше да ми разкаже много по-късно... Молила го стотици пъти, без да ми каже. Е, усилията ѝ дадоха резултат. Дори сега скъпият ни преподавател да я обвинява в ориенталщина, Нюзхет вече е най-известният учен сред нас. И няма да крия, че успехът ѝ се дължеше на раздялата с мен и поемането по нов път.

Що се отнася до мен, си стоях на същото място като антикварен часовник, чийто притежател е забравил да го навие. Да, продължих академичната си кариера; пишех монографии, публикувах статии, пишех книги. Да, получих покани от няколко, макар и не много популярни, чужди университета, направих кариера, накрая станах и професор. Да, животът продължи, имах любовници, дори за малко да се оженя за една, но всичко беше от ден до пладне. Всъщност си останах в деня, когато Нюзхет ме напусна и замина, там, където отиде, в момента, когато си тръгна. Нещастен, отчаян, гневен..."
Из книгата