Предната нощ Лола бе видяла как Морна се смъква от леглото си и застава като полюшваща се колона на студа; парното се беше изключило автоматично, защото от нито едно топлокръвно човешко същество не се очакваше да ходи насам-натам в този час. Тя отметна завивката си, стана и последва Морна до потъналата в мрак площадка на стълбището. Двете бяха боси. Морна беше в нощница с воланчета, като привидение от разказ на Едгар Алан По. Лола беше в старата си пижама с картинки от „Мистър Мен“, вече осем-деветгодишна, към която тя изпитваше абсолютно необяснима привързаност. Господин Мързелан, вече почти заличен от пране, приличаше на бледо петно върху свилото се горнище, което се плъзгаше нагоре и оголваше малкото ѝ, кръгло коремче; крачолите на пижамата стигаха до средата на прасците ѝ, ластикът на талията се беше отпуснал, затова ѝ се налагаше да придърпва панталона нагоре почти на всяка стъпка. В небето беше изгрял полумесец и на площадката тя видя лицето на сестра си – пребледняло, потънало в сенки като лицето на луната, осеяно с кратери като луната, загадъчно и далечно. Морна беше тръгнала надолу към компютъра, за да заличи поръчката за супермаркета.
В кабинета на баща им Морна седна на работния му стол. Провлече боси крака, за да го закара до бюрото. Единствено баща им ползваше компютъра, по работа. Бяха предупредени за това и им беше казано, че майка им се е дипломирала с високи оценки, без да ползва друго освен химикалка и хартия; че могат да ползват компютъра под строг контрол; и че могат да влизат онлайн в обществената библиотека.
Морна отвори поръчката на екрана. Обърна се към сестра си и произнесе беззвучно, движейки само устните си: "Не ѝ казвай".
Тя щеше да разбере достатъчно скоро. Храната така или иначе щеше да пристигне. Морна като че ли не беше в състояние да научи това. Казваше на Лола: "Как можеш да се понасяш толкова дебела? Само на единайсет години си."
Лола я наблюдаваше, докато тя седеше със съсредоточено изражение, търсейки търпеливо забранените сайтове, и се полюшваше напред-назад, поклащайки въртящия се стол. Обърна се, за да се върне в леглото, придърпвайки долнището на пижамата, за да не падне. Чу откъм сестра си някакъв звук, звук с неясен произход. Обърна се.
– Морна? Какво е това?
За минута не им беше ясно какво е това, което виждат на екрана – човешко същество или животно. После разбраха, че е човек. Жена. Стоеше на четири крака. Беше гола. Около врата ѝ имаше метален нашийник. Към него бе прикрепена верига.
Лола стоеше със зяпнала уста, придържайки с две ръце долнището на пижамата си. На екрана извън полезрението им стоеше мъж. Сянката му падаше на стената. Жената приличаше на дребна хрътка. Тялото ѝ беше чисто бяло. Чертите ѝ бяха размазани, по лицето ѝ не можеше да се различи разбираемо човешко изражение. Нямаше как да бъде разпозната. Можеше и да е някой, когото си виждал.
– Пусни го – каза Лола. – Давай.
Пръстът на Морна се поколеба.
– Работел! Все тук седи, работи – тя хвърли поглед към сестра си. – Стой си при господин Мързелан, така ще ти е по-добре.
– Давай – настоя Лола. – Хайде да видим.
Но Морна изтри образа. За миг екранът потъмня. Едната ѝ ръка потри ребрата ѝ там, където беше сърцето. Другата се колебаеше над клавиатурата; тя отвори отново поръчката за храна. Плъзна поглед по нея и добави кучешка храна, собствено производство на магазина.
– Ще обвинят мен – каза Лола. – Че съм я поръчала за измисленото си кученце.
Морна сви рамене.
По-късно двете лежаха по гръб и шушукаха в тъмното, както правеха, когато бяха малки. Морна каза "Той ще твърди, че е попаднал на това видео случайно". Може и така да е, отвърна Лола, а Морна премълча. Лола се питаше дали майка им знае. Каза, че това може да докара в дома им полиция. "Ами ако дойдат да го арестуват? Отиде ли в затвора, няма да имаме пари."
Морна отвърна:
– Това не се счита за престъпление. С кучета. С голи жени, които изпълняват ролята на кучета. Престъпление е само, ако е с деца.
Лола попита:
– Тя пари ли получава, за да го прави, или я принуждават?
– Може да ѝ дават и дрога. Тъпа кучка! – Морна се гневеше на жената, която за пари или от страх пълзеше като животно в очакване тялото ѝ да бъде омърсено. – Студено ми е – каза тя и Лола чу как зъбите ѝ тракат. Това беше началото на пристъп, студът нахлу в тялото ѝ чак до вътрешните органи; сърцето ѝ се блъскаше – студено като мрамор. Тя се сгърчи в леглото, вдигайки коленете си към брадичката.
– Ако го пратят в затвора – каза Лола, – ти ще можеш да ни изхранваш. Може да станеш атракция в някой лунапарк.
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
