"В началото на тази увлекателна книга Дейвид Дисалво разказва историята на един опит за обир на дрогерия, в който нещата се объркват. Можело е да стане и по-зле - никой не е убит, - но двама от служителите са сериозно ранени, когато поемат неоправдан риск, непропорционално висок в сравнение с нищо и никаквия стек цигари, който искат крадците. Работниците в магазина не са безразсъдни хора и разполагат с цялата информация, от която се нуждаят, за да вземат по-смислени - и не толкова опасни - решения. Въпреки това не го правят. Вместо да преценят личния си риск по рационален начин, те правят прибързан и безсмислен избор. Защо? Дисалво подлага на анализ ирационалното мислене на тези двама злополучни служители, чиито преценки са изкривени от твърде често срещани когнитивни уклони. Единият млад мъж е заслепен от архаичната, но могъща сексистка карикатура на женската слабост - уклон, който често действа на подсъзнателно ниво. Другият работник също е заслепен - в неговия случай от добре репетиран вътрешен сценарий, в който той играе ролята на героя. Този мощен наратив стеснява неговото становище за множеството възможности в ситуацията, някои от които далеч не са героични. И двамата действат бързо и автоматично, без да мислят, правейки избори, за които по-късно ще съжаляват. Стереотипите и сценариите са ценни когнитивни инструменти, практически правила, които всички използваме всеки ден, за да се ориентираме в живота. Без достъп до тези правила и много други като тях ще сме нерешителни, парализирани. Тези инструменти обаче са и потенциални капани, ако се използват неуместно или се прилагат в погрешна ситуация, както правят сътрудниците на Дисалво в опита да осуетят опит за обир.
Всички си служим със стереотипи и сценарии през цялото време, използвайки ги като ефикасни начини да пестим време и психична енергия. Както обаче илюстрира тази случка, те могат да изкривяват преценките ни. Харесвам тази история - и много от историите, които авторът разказва в книгата - заради нейната обикновеност. Злодеите не са умни или безпощадни, а добронамерените работници не са необикновено глупави. Те обаче вършат глупости по същия начин, по който всички го правим в нашите нормални, всекидневни решения и избори. Затова ни е толкова лесно да изпитаме симпатия към тях и техните заблудени, но добросъвестни преценки и действия. Харесвам историята и защото тя показва две много важни неща за човешкото поведение и за начина, по който мислим и пишем за психологията.
Първото е, че човешката психика е сложна. Прекарах голяма част от професионалния си живот в опити да покажа това, а то не е толкова очевидно, колкото може да си мислят някои. Предизвикателството на писането за науката за поведението - за разлика от астрономията, имунологията или физиката на частиците - е, че читателите вече разбират психологията на някакво много базисно равнище. Всеки има опит с пълния спектър на човешките емоции: от ужаса до удоволствието; всеки е бил мотивиран или немотивиран; всеки е упражнявал самоконтрол и дисциплина и се е провалял в това. Следователно читателите познават територията - психичния пейзаж. Предизвикателството за психолозите е да разкрият друго ниво на научно разбиране, което не е толкова очевидно, а предизвикателството за пишещите за психологията е да убедят читателите, че тези резултати са нови и си струва да се знаят. Дисалво има заслужен авторитет в областта, защото базира работата си на обикновените детайли на живота, но изненадва читателите с неочаквани прозрения.
Мисля, че писането за психологията е по-трудно от писането за коя да е научна дисциплина. Ако ви се струва, че това противоречи на интуицията, причината е само, че т.нар. точни науки изглеждат по-абстрактни и математически. Не са. Всъщност обясняването на психологическата наука по смислен начин е много трудно и изисква много високо равнище на научна грамотност. Човешкото поведение е силно нюансирано и непредвидимо - то е изцяло във всички нюанси на сивото. Журналистиката, обратно - включително писането за природните науки, - обикновено е интелектуално подредена и ненюансирана. Обясняването на тънкостите на човешкото мислене, емоции и действия с тъпите инструменти на журналистиката е трудна задача.
Второто нещо е, че животът, който водим, е много по-автоматизиран, отколкото си представяме или искаме да признаем, а това невинаги е нещо добро. Това е една от ключовите идеи в когнитивната психология през последните десетина и повече години - и тъкмо тази идея Дисалво се заема да изследва тук. Нашето мислене се ръководи - и твърде често се насочва погрешно - не просто от няколко ирационални уклона, а от стотици от тях. Те взаимодействат един с друг, усилват се взаимно на моменти, а при други обстоятелства се противопоставят един на друг. На базата на резултатите от десетки лаборатории по света учените достигат до едно и също заключение: човешкият ум - независимо от неговите уникални аналитични способности - е и дълбоко подвеждан от тези безкрайно много уклони. Нашето поведение до голяма степен се определя от модели и сценарии, мисленето ни се формира под влияние на потребността от сигурност и завършеност, от желанието ни за социална свързаност и други когнитивни сили, които Дисалво осветлява и изяснява тук. Това разбиране за автоматичното вземане на решения е относително ново и е тясно свързано с последствията от идеята, че човешкият ум е един вид двоен процесор. Ние непрекъснато жонглираме между бавен, аналитичен стил на мислене и бърз, импресионистичен стил. Като хора може да сме склонни към по-голяма разсъдъчност или по-изявена интуитивност в стила си на мислене, но всички сме смесица от аналитичност и интуиция.
Всички сме способни на бавно обмисляне, но невинаги избираме да забавим в правилния момент. Има моменти, които изискват бързина и интуитивно мислене, а други - предпазливост. Всичко се свежда до съчетаването на нашето мислене с актуалния проблем , но фактите показват, че изобщо не сме толкова добри в това. С други думи, мисленето ни е някак хаотично. Писането за този хаос обаче никак не е лесно, защото човек лесно може да се изкуши от определени грешки на обяснението. Когато описваното от нас е сложно и хаотично, усещаме подтик да опростяваме нещата, като си измисляме прегледни категории - тенденция, която наричаме редукционизъм. Склонни сме да анализираме човешката природа елемент по елемент, а не да признаваме разхвърляността. Като поддържа анализа си заземен в примери от реалния живот, Дисалво избягва капана на редукционизма.
Пишещите за психология са изправени и пред едно специално предизвикателство: да се съпротивляват на съблазните на мозъка. Прозренията в този том идват от сменящата парадигмата работа в областта на когнитивната психология. Този напредък се придружава от сходен прогрес в областта на невронауката, включително откриването на забележителната неврохимия на мозъка и методите за наблюдаване на мозъка в действие. Тази великолепна нова наука обещава важни нови обяснения на човешкото поведение и е вдъхновила създаването на книги и други публикации за науките, изучаващи мозъка. Колкото и изумителни да са тези прозрения, те все пак са ограничени в способност та си да обясняват човешкото мислене и емоции. Често срещана грешка е да се мисли, че писането за мозъка е по-сложно - или по-научно - в сравнение с писането за съзнанието и поведението. Много автори стават жертва на тази грешка. В действителност обаче е вярно обратното. Анатомията и химията на мозъка са базирани на биологията, оттук и техния привилегирован статус в писането по научни въпроси, но тези изследвания съвсем не обясняват за човешката природа толкова, колкото обещават. Простата истина е, че не можем да сложим знак за равенство между мозъка и поведението и статиите за мозъчната активност не е задължително да осветляват важни въпроси - например защо правим неща, които не са в наш интерес. За да стигне до тези интригуващи и сложни въпроси, човек трябва усърдно да чете експериментална психология.
Наблюдаваме нещо като засечка, пред която се изправят днес редукционизмът и даващата прекалено щедри обещания невронаука: самите изучаващи мозъка учени посочват ограниченията на своята област на изследвания. Това не означава, че изследването и сканирането на мозъка е маловажно и ние несъмнено ще открием важни отговори чрез този подход, но за момента мозъкът не може да ни даде обяснение на нюансите в човешката психология. Ето защо все още се налага да изучаваме психология. Дисалво мъдро не се оставя да бъде изкушен от по-лесния - но не толкова продуктивен - начин на разглеждане на нещата.
Сериозните автори в областта на психологията са изправени и пред друго специфично предизвикателство: как да не се загубят в морето от нискокачествени психологически писания на книжния пазар. Типичната психологическа секция в повечето книжарници - често наречена "самопомощ" - е пълна с книги, говорещи високопарно за човешката природа. Някои от авторите имат академични титли, други - не, но това всъщност няма никакво значение. Всички предлагат предписания как да живеем по-добре, но малко от тези предписания се основават на науката - или на строго интелектуално изследване от какъвто и да е вид.
"Какво радва мозъка ви и защо трябва да правите обратното" не е книга за самопомощ. По думите на автора, тя е "помощ от науката". Това означава, че Дисалво е свършил трудната и черна работа по посещаването на лаборатории и осмисляне на научната литература, и сега ни представя най-добрите научни прозрения за човешкото мислене. Предписанията са скромни, както и трябва да бъдат, тъй като приложната част на когнитивната психология е още млада. Най-доброто, което автор, пишещ за науката, може да предложи днес - най-отговорният курс, - е да накара читателите да осъзнаят многото и изненадващи препятствия, в които човешкият ум се препъва всеки ден. Да избегнем ирационалните и опасни преценки и решения си остава наша отговорност, но Дисалво ни дава някои нови и ценни инструменти."
Из книгата
Рейтинг: 9.75 / 4 гласа
