"Тетрадките
Тя звучеше заинтригувано по телефона сутринта. Да, наистина правели такава поредица. Да, наистина плащали за такива мемоари доста добре, не крайно добре, но ако се огледал човек, щял да види и доста по-зле. Александър не искаше да се оглежда. Той виждаше само долния край на слушалката, опряна до ухото му, и оттам, чрез един поток от негови вътрешни частици, които летяха в противоположна посока на гласа ѝ, виждаше устните ѝ от другата страна на връзката, любознателния ѝ прилежен, малко остър нос, очите ѝ, живи и тъмни като бодливи горски плодове, и огромните ѝ гърди, които се вълнуваха при всеки повод. Хората обикновено се вълнуваха, когато разказваха собствените си истории, и най-много се вълнуваха във възмущението си, беше забелязал Александър. А нейните гърди бяха в състояние да се вълнуват, когато тя изслушваше други те и дори когато те я прекъсваха на средата на изречението.
Тогава тя млъкваше с отворена културна уста и изчакваше да види какво имат да казват. В такъв момент спираше гърдите си с ръка, за да не се вълнуват, и Александър мечтаеше да е тази ръка, притисната върху задъханата им маса. Александър беше двайсет и пет годишен, строен, с физика на доберман и също толкова здрави зъби. Ходеше навсякъде с една мърлява червена раница и платнени кецове, които връзваше до средата. Чувстваше, че има много какво да даде на света, но въпросът беше дали светът му го искаше. Тя звучеше заинтригувано. Дано не я беше събудил в нетърпението си. Дали беше по нощница? Дали спеше с нощница, или просто си лягаше гола между чаршафите и заспиваше под бремето на гърдите си? Тя беше дванайсет години по-възрастна от него. Сигурно отдавна беше свикнала с особеностите на тялото си и беше престанала да ги възприема като нещо особено, но за Александър те си бяха големи особености.
Тя се казваше Диана. Александър превеждаше на хонорар за издателство то ѝ и на всеки три-четири месеца завършваше по една книга за вампири. Понякога му се случваше да работи и с тамплиери, магове или пазители на древни култове, попаднали в необичайни обстоятелства. Общо взето, героите му дърпаха конците на света, докато някой по-прозорлив единак не им видеше сметката. Беше се усъвършенствал в изрази като "студени тръпки преминаха по гръбнака ѝ" и "яростни пламъчета засияха в бледите му очи". Можеше да ги бродира всеки ден след лекции, докато съквартирантът му Божо гледаше телевизия в същата стая. Думата "тайна" присъстваше в повечето заглавия, които идваха при него, а ако не присъстваше, той я добавяше. Диана много се вълнуваше от нея. След завършването на всеки превод той отиваше в редакцията и вземаше поредната поръчка. Качваше се по стълбите на старата къща до втория етаж, където се намираше офисът, и се надяваше Диана да е там, а ако не е там, двете редакторки да го поканят на един чай, та да може да я изчака. Те избягваха да го канят на чай, защото той го пиеше прекалено дълго, въртеше очи към вратата и им губеше времето. Когато я нямаше, Диана винаги му оставяше на бюрото си следващата книга за превод с бележка за него.
Александър събираше тези бележки с лекокрилия ѝ почерк в предното отделение на раницата си и от време на време ги разглеждаше. Върху всички тях бе написано само неговото име, но това ни най-малко не го отегчаваше. "А"-то се стрелваше в духовни аспирации нагоре, "р"-то заораваше надолу в стаена страст и всичко бе наклонено надясно по един отзивчив начин. Бележките обаче се оказваха недостатъчни за по-задълбочена връзка. Мъжът ѝ Максим беше доста симпатичен човек и приемаше издателството за свое. За него се знаеше, че има друг бизнес, макар че никой не беше успял да разбере какъв е той. Постоянно канеше Александър по разни премиери и Александър ги посещаваше с надеждата, че накрая ще пийне по едно вино във вълнуваща близост с жена му. Премиерите като цяло бяха скучни и това бяха по-добрите премиери. Авторът си мънкаше нещо под носа, приятелите го хвалеха, някой критик казваше, че книгата е знак за нов ренесанс на литературата, и авторът попиваше всяка дума, защото знаеше, че скоро няма да му се случи да слуша такива думи отново.
Диана обикновено седеше на първия ред сред публиката, кимаше на автора с окуражаваща усмивка и от време на време се обръщаше назад да види дали всички места са запълнени. В такъв момент Александър ѝ помахваше с няколко пръста. Диана беше стеснителна и бързаше да обърне напред главата си заедно с цялата си зарадвана усмивка. Александър намираше нещо тайнствено и загадъчно в нея, нещо аристократично и приповдигнато, нещо недостъпно и непостижимо и всички други качества, характерни за хората, до които не си се доближавал на по-малко от десет сантиметра, а ти се е искало. Мъжът ѝ често можеше да бъде видян с отворен чипс в ръка или да върти около показалеца си връзка ключове. Тренираше айкидо, за да се разтоварва от стреса, гледаше благо склонно с раздалечените си очи и тупаше хората по раменете, когато беше в настроение. Понякога издебваше Александър, извиваше му ръката зад гърба и така се шегуваше. Със съпруга не беше толкова трудно да се влезе във физически контакт. Александър седна пръв в кафенето и зачака.
Сутринта беше свежа, мразовита, слънчева, преизпълнена с миризмата на събуждаща се земя и дървесни пъпки в предстартово напрежение. Свирукаха някакви птици, въпреки че според календара беше още зима. Дали Диана щеше да дойде? Дали щеше да прекоси Докторската градина, за да вземе лично материалите, които той ѝ предлагаше? Беше отказал да се срещнат в офиса ѝ, за щото не искал да вади тетрадките пред другите, да ги остави някъде, където могат да се загубят, да занимава хората в редакцията с нещо, което все още за него е личен въпрос, и въобще Диана така и не разбра защо тетрадките не могат да бъдат донесени в офиса. За Александър това беше единствената възможност да се срещне с нея насаме. Или ако имаше друга такава, още не я беше измислил. Той пиеше коняк, гледаше към витрината и стискаше раницата на коленете си. Диана наистина дойде. Зададе се насреща със сериозната си физиономия и вталеното си манто, което трудно се закопчаваше от кръста нагоре. Очите ѝ блуждаеха по витрините, за да открият зад коя от тях е седнал Александър. Той ѝ помаха както винаги с няколко пръста."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
