Кристин Димитрова пак ни изненадва с това, което умее до съвършенство - да поведе читателя през лабиринта на собственото му всекидневие и да го изведе в една непозната страна. "Като пристигнеш, обади се" съдържа двайсет и един разтърсващи разказа, които балансират върху високо опънатото въже между хумора и драмата. Героите в тях - обикновени хора, заседнали из плитчините на живота, ненадейно се изправят пред големите истини за себе си и тези наоколо. И тогава следва шанс за отмъщение, внезапна надежда за по-добър живот или възторжен прескок в отвъдното.

Това е своеобразен епос за днешна България - за този наш хаотичен свят, пълен с неразчистени отношения и ненаказани престъпници, в който обаче достойнството понякога се оказва по-силно от страданието. В картите, които човек държи в ръце, винаги може да се окаже, че има скрит коз и той да донесе победата.

Разкази и стихове на Кристин са преведени в 35 страни. Тя безспорно е най-добрата българска разказвачка на кратки истории, в центъра на които са парадоксите, илюзиите, комичността и трагедиите, съпътстващи живота ни.

"Тетрадките

Тя звучеше заинтригувано по телефона сутринта. Да, наистина правели такава поредица. Да, наистина плащали за такива мемоари доста добре, не крайно добре, но ако се огледал човек, щял да види и доста по-зле. Александър не искаше да се оглежда. Той виждаше само долния край на слушалката, опряна до ухото му, и оттам, чрез един поток от негови вътрешни частици, които летяха в противоположна посока на гласа ѝ, виж­даше устните ѝ от другата страна на връзката, любозна­телния ѝ прилежен, малко остър нос, очите ѝ, живи и тъмни като бодливи горски плодове, и огромните ѝ гър­ди, които се вълнуваха при всеки повод. Хората обикно­вено се вълнуваха, когато разказваха собствените си ис­тории, и най-много се вълнуваха във възмущението си, беше забелязал Александър. А нейните гърди бяха в състояние да се вълнуват, когато тя изслушваше други­ те и дори когато те я прекъсваха на средата на изрече­нието.

Тогава тя млъкваше с отворена културна уста и изчакваше да види какво имат да казват. В такъв момент спираше гърдите си с ръка, за да не се вълнуват, и Александър мечтаеше да е тази ръка, притисната върху задъ­ханата им маса. Александър беше двайсет и пет годишен, строен, с физика на доберман и също толкова здрави зъби. Ходе­ше навсякъде с една мърлява червена раница и платне­ни кецове, които връзваше до средата. Чувстваше, че има много какво да даде на света, но въпросът беше дали светът му го искаше. Тя звучеше заинтригувано. Дано не я беше събудил в нетърпението си. Дали беше по нощница? Дали спеше с нощница, или просто си ля­гаше гола между чаршафите и заспиваше под бремето на гърдите си? Тя беше дванайсет години по-възрастна от него. Сигурно отдавна беше свикнала с особености­те на тялото си и беше престанала да ги възприема като нещо особено, но за Александър те си бяха големи осо­бености.

Тя се казваше Диана. Александър превеждаше на хонорар за издателство­ то ѝ и на всеки три-четири месеца завършваше по една книга за вампири. Понякога му се случваше да работи и с тамплиери, магове или пазители на древни култове, попаднали в необичайни обстоятелства. Общо взето, героите му дърпаха конците на света, докато някой по-прозорлив единак не им видеше сметката. Беше се усъ­вършенствал в изрази като "студени тръпки преминаха по гръбнака ѝ" и "яростни пламъчета засияха в бледите му очи". Можеше да ги бродира всеки ден след лекции, докато съквартирантът му Божо гледаше телевизия в същата стая. Думата "тайна" присъстваше в повечето заглавия, които идваха при него, а ако не присъстваше, той я добавяше. Диана много се вълнуваше от нея. След завършването на всеки превод той отиваше в редакцията и вземаше поредната поръчка. Качваше се по стълбите на старата къща до втория етаж, където се намираше офисът, и се надяваше Диана да е там, а ако не е там, двете редакторки да го поканят на един чай, та да може да я изчака. Те избягваха да го канят на чай, защото той го пиеше прекалено дълго, въртеше очи към вратата и им губеше времето. Когато я нямаше, Диана винаги му оставяше на бюрото си следващата книга за превод с бележка за него.

Александър събираше тези бележки с лекокрилия ѝ почерк в предното отделение на раницата си и от време на време ги разглеждаше. Върху всички тях бе написано само неговото име, но това ни най-малко не го отегчаваше. "А"-то се стрелва­ше в духовни аспирации нагоре, "р"-то заораваше надо­лу в стаена страст и всичко бе наклонено надясно по един отзивчив начин. Бележките обаче се оказваха не­достатъчни за по-задълбочена връзка. Мъжът ѝ Максим беше доста симпатичен човек и приемаше издателството за свое. За него се знаеше, че има друг бизнес, макар че никой не беше успял да разбе­ре какъв е той. Постоянно канеше Александър по разни премиери и Александър ги посещаваше с надеждата, че накрая ще пийне по едно вино във вълнуваща близост с жена му. Премиерите като цяло бяха скучни и това бяха по-добрите премиери. Авторът си мънкаше нещо под носа, приятелите го хвалеха, някой критик казваше, че книгата е знак за нов ренесанс на литературата, и авто­рът попиваше всяка дума, защото знаеше, че скоро няма да му се случи да слуша такива думи отново.

Диана обикновено седеше на първия ред сред публиката, ки­маше на автора с окуражаваща усмивка и от време на време се обръщаше назад да види дали всички места са запълнени. В такъв момент Александър ѝ помахваше с няколко пръста. Диана беше стеснителна и бързаше да обърне напред главата си заедно с цялата си зарадвана усмивка. Александър намираше нещо тайнствено и загадъч­но в нея, нещо аристократично и приповдигнато, нещо недостъпно и непостижимо и всички други качества, характерни за хората, до които не си се доближавал на по-малко от десет сантиметра, а ти се е искало. Мъжът ѝ често можеше да бъде видян с отворен чипс в ръка или да върти около показалеца си връзка ключове. Тренира­ше айкидо, за да се разтоварва от стреса, гледаше благо­ склонно с раздалечените си очи и тупаше хората по ра­менете, когато беше в настроение. Понякога издебваше Александър, извиваше му ръката зад гърба и така се ше­гуваше. Със съпруга не беше толкова трудно да се влезе във физически контакт. Александър седна пръв в кафенето и зачака.

Сутрин­та беше свежа, мразовита, слънчева, преизпълнена с миризмата на събуждаща се земя и дървесни пъпки в предстартово напрежение. Свирукаха някакви птици, въпреки че според календара беше още зима. Дали Ди­ана щеше да дойде? Дали щеше да прекоси Докторската градина, за да вземе лично материалите, които той ѝ предлагаше? Беше отказал да се срещнат в офиса ѝ, за­ щото не искал да вади тетрадките пред другите, да ги остави някъде, където могат да се загубят, да занимава хората в редакцията с нещо, което все още за него е ли­чен въпрос, и въобще Диана така и не разбра защо тет­радките не могат да бъдат донесени в офиса. За Алек­сандър това беше единствената възможност да се срещ­не с нея насаме. Или ако имаше друга такава, още не я беше измислил. Той пиеше коняк, гледаше към витри­ната и стискаше раницата на коленете си. Диана наистина дойде. Зададе се насреща със сери­озната си физиономия и вталеното си манто, което труд­но се закопчаваше от кръста нагоре. Очите ѝ блуждаеха по витрините, за да открият зад коя от тях е седнал Алек­сандър. Той ѝ помаха както винаги с няколко пръста."
Из книгата