Книгата е част от поредицата "Премълчаните книги" на издателство "Унискорп". В романа "Господин директорът на пристанището" интригата се сплита в провинциално градче, където е имало проект да се изгради атомна електроцентрала, впоследствие замразен (по досещане - Белене): Хората се надяваха на постоянна работа покрай електроцентралата. Идеята за ядрена централа в градчето така разгневи атомната мафия, че в продължение на година името му не слизаше от страниците на европейския печат. Тайно финансираните от същата тази мафия екологични организации поддържаха огъня нонстоп, докато не принудиха поредица от правителства да отстъпят. И ето че последното правителство се прекърши.

Веригата от събития, разкриваща отношенията между героите, се разнищва основно около съдбите на монсеньор Антонио Карпенков, викарий на католическия храм "Свети Павел"; господин директора на пристанището Борис Борисов, все още изпълняващ поддлъжността доносник на ДС, въдворен в градчето, за да следи ватиканския шпионин Карпенков. Разказът тече злобливо, но откровено през кривото огледало на настояще и минало. И се чете наведнъж!

Владо Даверов е роден на 27.08.1948 г. в гр. Плевен. Учил в немската гимназия в Ловеч и Софийския университет, специалност "Немска филология". Автор е на множество книги, измежду които сборниците с разкази и новели: "Което е било", "Много дни до есента", "Живи картини", "Игра на папагали". Голяма популярност добиват романите му: "Вчера", "Кенеди", "Възторжен и див", "Ангели небесни", "Животът на другите". По негови сценарии са заснети игралните филми: "Царска пиеса", "Живот до поискване", "Вчера", "Суламит". Носител е на наградите: "Южна пролет", "Златен ланец" на в. "Труд", Първа награда на Московския филмов фестивал, Гранд при - Сан Ремо, наградата на публиката на фестивала "Златната роза" и наградата за най-добър сценарий на СФД.

"Романчето е опит да хвана в една метафора тази шизофрения, в която попаднахме всички ние, след като половината от живота си изживяхме в един обществен договор, а другата половина живеем в друг; единият с една изградена ценностна система от социализма, другият с недоизградена на капитализма, балкански образец."
Владо Даверов

"Той дължеше поста си на идеята за развитие на атомната енергетика в градчето. Когато преди петнайсетина години го пратиха тук, за да шпионира католическия свещеник Антонио Карпенков, най-трудно се оказа да му намерят официална длъжност. Измислиха му пристанище за бъдещата електроцентрала. Дотолкова им стигна въображението. Цопнаха набързо един плаващ кей във водата, завързаха за него три прогнили лодки, построиха дървената барака и го настаниха в нея.

Назначиха го за директор. Работеше в дълбока конспирация, докато един ден чу в кръчмата да го наричат "ченгенцето". И все пак не бяха го разкрили докрай. Агентурният му псевдоним беше "копеле". Той е и съперник на попа за неговата икономка Цвети, която не си поплюва с мъжете, пропорционално на отминаващите години: Икономката произхождаше от стар влашки род, в който никой не приемаше за безнравствено да спиш с мъжа, от чиято ръка се храниш. Напротив! Обратното се смяташе за най-тежко прегрешение, наказвано доскоро със смърт. Единствената ѝ женска мъка бе невъзможността да има деца. Викарият отказваше всякакви преговори по въпроса. Пък и още след първия аборт икономката се повреди непоправимо.

С годините болката се попритъпи. От друга страна, бездетството си имаше своите предимства. Разполагаше с предостатъчно време. Научи се да чете и да пише. Запази фигурата си непокътната и когато прескачаше до пазара, съчувствено оглеждаше разплутите от раждане задници на своите някогашни приятелки. Лекарят Бодрос Гарабедян: Докторът упорито убеждаваше госпожица Цвети да се подложи на основен преглед при него. "Отчето ще ме води в Италия, може пък там да ме заплодят!" - стовари го пред аптеката госпожица Цвети. "Някой италиански колега като нищо ще те заплоди" - измъкна се заднишком докторът. Мисълта да разгледа икономката отблизо не му беше чужда, но се боеше от миналото си.

Той беше дърт воайор. Въдвориха го в градчето преди двадесетина години, след като излежа част от присъдата си за изнасилване в софийския затвор. Казваше се Бедрос Гарабедян. Присъстват и цветнокож футболист, и още някои други. И всичко това на фона на ужаса и недоумението, предизвикани от трупа на заместник министър-председателя, намерен удавен в реката. Образната система логично се обогатява и с персонажи от по-нови времена - следователи, мутри, дори и черният джип "Сузуки Витара" на викария. Политическата сатира е явна, обстоятелствата с преносно значение бележат българското в повествуванието, появата на "високопоставен труп" привнася елементи на ужас: Господин директорът познаваше акваторията на повереното му пристанище като дланта на ръката си. Веднага усети, че нещо не е наред. Преди всичко икономката не беше си тръгнала. Стройната ѝ фигура се очертаваше край брега, сякаш издялана от камък.

Захвърленият ѝ шал лежеше върху пясъка. В косите ѝ засядаха едри снежинки. Широко отворените ѝ очи гледаха ужасено. Дясната ѝ ръка несигурно потрепваше. Разкривените ѝ устни отчаяно се опитваха да сглобят някаква дума. "Госпожице Цвети!" - повика я, обзет от неприятно предчувствие господин директорът на пристанището и в същия момент видя какво се опитва да му посочи икономката. Във водата лениво се полюшваше труп. Но нищо не е такова, каквото изглежда!