Психиатрична болница Творки

Марек Биенчик (1956) е съвременен полски писател, литературен историк, есеист, преводач на Кундера, Барт и Чоран. Познат е на българския читател с есеистичните си творби "Меланхолия. За тез, които никога изгубеното няма да намерят" (бълг. изд. 2002) и "Книга на лицето" (бълг. изд. 2015), която му носи най-високата полска литературна награда "Нике".

Биенчик пише "Психиатрична болница "Творки" през 1999 г. Действието в романа се развива в края на Втората световна война. И все пак той не прилича на никоя друга книга, писана за войната. В него този добре познат ни фрагмент от Историята е разгледан от неочакван ъгъл - голяма психиатрична болница в района на Варшава, където протагонистите - неколцина млади хора, намират убежище от околния ад. С изострена чувствителност авторът ни разкрива техния необичаен тип съпротива: любовта.

"Често повествованието в този роман се превръща в песен, думите и формулировките се повтарят като рефрен, появяват се рими, полетът на думите не отслабва и ви увлича и носи до края на книгата. Не сме привикнали на такава мелодична сила на романите и нямам предвид само това, че фразите са много добре конструирани, не, тази мелодия е много настойчива, тя има значение, непрекъснатото й присъствие ни кара да разберем, че преживяната реалност от "оцелелите" прилича на сън, "в който всички танцуваха сред парите, отложени от прозата на живота и от поезията, появила се незнайно откъде"..."
Милан Кундера, рецензия за френското издание на романа, "Монд", 6 октомври 2006 г.

"Някъде изпод клепачите, от самия извор на реката, бяха избликнали тези думи. Да, в началото бе почеркът, с високи, тесни, несръчно изписани букви, които сякаш се борят за място и задържат устрема на фразата. Някой би казал, че думите изобщо не бързат да достигнат точката, друг пък, че нещо ги възпира, но всички биха потвърдили, а аз на първо място, че всъщност те сякаш искаха да се върнат назад, да поемат по обратния път, но това бе невъзможно. Сега, когато вече всичко е свършено или вече нищо няма значение, трябва все пак да им се даде последен шанс да запълнят целия ред, да дишат с пълни дробове от единия до другия край на реда:

"Скъпи Юрек!
Бъди добър с Янка и не ме споменавай с лошо. Наистина Те харесвах. Ти си архичудесен човек. Странно нещо е съдбата! Явно така е било писано! Поздравѝ всички, с които се запознах и обикнах покрай Теб, и най-вече майка Ти. Целуни още веднъж от мое име Този, който беше за мен целият живот. Стискам Ти ръката.

С.
P.S. Бъди щастлив!
С."

Юрек, подозрително присвивайки очи като всеки късоглед, прочете писмото два пъти, пъхна го в романа, който се бе заел да чете от доста време, след страницата с дълго чакания звънец, слагащ край на часа по полски, и излетя от стаята като попарен. Долу пред вратата се натъкна на Антиплатон, който любезно го осведоми: "Който завижда – не вижда", но той дори не му махна пренебрежително с ръка, а прескачайки локвите, се втурна право към първите думи в писмото, тоест към самата Янка, която вече се терзаеше, но все още не се бе разплакала.

Ако Юрек-Огурек-Шнурек разполагаше в този момент с време и възможност да разгледа писмото така внимателно, както преди четири години разнищваше на писмената матура великата творба на поета, в която всичко бе мрак и тишина, може би щеше да обърне внимание на четирите фини удивителни знака, които то съдържаше. Защо С., както оттук нататък ще бъде наричана някогашната Соня, в такъв съдбовен момент, когато стоманен куршум бе заседнал в гърлото ѝ, цял мравуняк пъплеше по дланите ѝ, а устните ѝ потрепваха като повърхността на развълнувана вода, старателно се бе подписала на две места, едно подир друго, и то в средата на листа? Защо се бе отнесла с такова внимание към пунктуацията? Защо бе останала вярна на епистоларната форма и заглавното обръщение, а после бе започвала всеки нов абзац навътре, защо бе подсилила с препинателен знак пожеланията към адресата за щастие, както и изреченията, повлияни от гръко-римската литература? Странно нещо е съдбата! - възкликва тя по подобие на великия Софокъл, използвайки удивителен знак, досущ като древногръцкия хор, коментиращ събитието в трагедията. Явно така е било писано! - изповядва се тя, като използва отново същия препинателен знак и отдава на fatum онова, което му се полага по право, и му се кланя още по-ниско, преди да се сбогува.

Ще отговоря подробно на тези и други въпроси, в крайна сметка не разполагам с кой знае какво алиби. Може би е използвала тези знаци, защото някъде е прочела нещо за прословутата съдба. Знаела е, чувала е да казват, че тя дебне всички хора, споменати тук и все още живи. Но създава впечатление, че ѝ е хрумнало точно на нея, именно тя се е хванала в мрежата или кепчето, именно на нея съдбата ѝ е дала не един знак. И отивайки си, показва по този графичен начин, че е съгласна и с цялата си същност, съсредоточена върху вика, смирено и смело, със страх и спокойствие поема, както толкова много хора преди нея, по пътя си. И на висок глас, с все сила, в най-традиционната - следователно достъпна за всички смъртни - форма на послеписа пожелава по-добри бъднини на онези, които остават. Това, вярвам, ми дава правото да поема по тези удивителни знаци като по релсите на магична железопътна линия с тесни траверси чак до местата на действието; да се спусна като акробат чак до стаята на Соня, където стоят един срещу друг все още зашеметеният Юрек и вече потъналата в сълзи Янка; да мина от другата страна, та да се приближа до френетично тиктакащия часовник, до черната връзка на бели точки, до роклята на цветя; да скоча подобно на сомнамбул от високите покриви на кулите до наклонените стрехи на болничните павилиони и пристройки, защото аз също съм чел и подочул това-онова и един ден, ако ми останат очи и сили в пръстите да натискам клавишите, на свой ред ще си ида, оставяйки подире си тези фини вертикални чертички с кръгли като земното кълбо точици под тях."
Из книгата

Панорама
София 1000
пл. Славейков 4, Столична библиотека ап. стая 609
panoramapublishers@gmail.com