"Независимо дали слушаме със сдържана развеселеност неясните дрънканици на някой знахар със зачервени очи край река Конго, или четем с култивиран възторг тънко книжле с преводи на стиховете на мистичния Лао Дзъ, от време на време се опитваме да строшим костеливия орех на някое съждение на Тома от Аквино или ненадейно схващаме яркия смисъл на чудата ескимоска приказка - винаги ще намираме една и съща, променяща формата си, но удивително устойчива история, съпътствана от предизвикателно натрапчивото внушение, че остава да бъде преживяно много повече, отколкото някога ще бъде известно или разказано. По целия населен свят, във всички времена и при всякакви обстоятелства човешките митове процъфтяват и са живото вдъхновение за всичко останало, което се е родило чрез дейността на човешкия ум и тяло. Няма да е прекалено, ако кажем, че митът е тайната врата, през която неизчерпаемите енергии на космоса се изливат в проявленията на човешката култура.
Религиите, философиите, изкуството, социалните системи на първобитните и историческите общества, основните открития в науката и технологиите, самите съновидения, нахлуващи в съня, извират от основополагащия магически пръстен на мита. Чудото е в това, че една характерна сила, докосваща и вдъхновяваща дълбоките центрове на креативността, живее дори в най-късата детска приказка - както вкусът на океана се съдържа в една капка или цялата мистерия на живота - в яйцето на една бълха. Защото символите на митологията не са създадени, те не може да бъдат поръчани, изобретени или трайно потиснати.
Те са спонтанен продукт на психиката и всеки един от тях носи в себе си невредима зародишната мощ на своя източник. Каква е тайната на това неподвластно на времето проникновение? От кои дълбини на съзнанието извира? Защо митологията навсякъде е една и съща, макар облечена в различни костюми? И на какво ни учи? Днес много учени допринасят за анализирането на тази загадка. Археолози изследват руините в Ирак, Хънан, Крит и Юкатан. Етнолозите изучават остяките по поречието на Об и народа буби на Фернандо По. Цяло поколение ориенталисти наскоро направи достъпни за нас свещените писания на Изтока, както и предюдейските източници на Светото писание. А междувременно друга група учени, които започнаха своите упорити проучвания в полето на народопсихологията през миналия век, се опитва да установи психологическите основи на езика, мита, религията, развитието на изкуството и моралните норми. Най-забележителни обаче са разкритията, които идват от психиатричните клиники.
Смелите и наистина епохални трудове на психоаналитиците са задължителни за изследователите на митологията - защото, каквото и да мислим за детайлните и понякога противоречиви интерпретации на конкретни случаи и проблеми, Фройд, Юнг и техните последователи демонстрираха неопровержимо, че логиката, героите и подвизите от митовете са оцелели до наши дни. При отсъствието на една ефективна обща митология всеки от нас има свой личен, неосъзнат, рудиментарен, но в същото време тайно и могъщо въздействащ пантеон на сънищата. Последното превъп лъщение на Едип и продължението на романса на Красавицата и Звяра днес следобед са на 47-ма улица и Пето авеню и чакат да светне зелено.
Сънувах - обръща се един американски младеж към автора на вестникарска колонка, - че препокривам покрива ни. Изведнъж чух гласа на баща ми отдолу как ме вика. Обърнах се рязко, за да го чуя по-добре, и в този момент чукът се изплъзна от ръцете ми, плъзна се по покрива и изчезна зад ръба. Чух тежко тупване и падане на тяло. Ужасно изплашен, слязох надолу по стълбата. Баща ми лежеше мъртъв, а около главата му имаше кръв. Бях съкрушен и започнах да викам майка ми през плач. Тя излезе от къщата и обви ръце около мен. "Няма значение, синко, било е злополука - каза тя. - Знам, че ти ще се грижиш добре за мен дори ако него го няма." И докато тя ме целуваше, се събудих. Аз съм най-голямото дете в нашето семейство и съм на 23 години.
От една година със съпругата ми сме разделени, някак не можахме да се разберем. Много обичам и двамата си родители и никога не съм имал проблеми с баща си, освен че той настоява да се върна да живея при жена ми, а аз не мога да съм щастлив с нея. Никога няма да бъда.Нереализираният съпруг разкрива с прелестна искреност, че вместо да насочи духовната си енергия към любовта и проблемите в брака си, той се крие в тайните кътчета на въображението си с вече абсурдно анахроничната драма на своята първа и единствена емоционална ангажираност, тази в трагикомичния триъгълник от невръстните години - синът срещу бащата заради любовта на майката. Явно най-трайните противопоставяния в човешката психика са именно тези, произтичащи от факта, че от всички животни ние оставаме най-дълго на майчината гръд. Човешките същества се раждат твърде рано, те са незавършени, все още не са готови да посрещнат света.
Следователно цялата им защита от вселената от опасности е майката, под чиято закрила вътреутробният период бива удължен. Така месеци след травмиращото преживяване, наречено раждане, зависимото дете и майката представляват една цялост - както физически, така и психологически. Всяко по-дълго отсъствие на родителката причинява напрежение в пеленачето и последващи изблици на агресия. А когато на майката ù се налага да ограничава детето, отново следват агресивни реакции. Така първият обект на враждебността на детето е идентичен с първия обект на неговата любов и неговият първи идеал (който впоследствие бива съхранен в несъзнаваната основа на всички образи, свързани с блаженството, истината, красотата и съвършенството) е този на двуединството на Мадоната и Младенеца. Злощастният баща е първото радикално нахлуване на някакъв друг вид реалност в това блажено повторение на вътреутробното съвършенство.
Той следователно е приеман главно като враг. Към него бива насочен зарядът от агресия, който първоначално е свързан с лошата или отсъстващата майка, докато желанието, свързано с добрата или присъстваща, хранеща и покровителстваща майка, продължава (обикновено) да се свързва с нея самата. Това съдбовно инфантилно разпределяне на импулсите на смъртта (thanatos: destrudo) и любовта (eros: libido) лежи в основата на знаменития едипов комплекс, който Зигмунд Фройд преди около петдесет години определи като основната причина, поради която, дори възрастни, ние не успяваме да се държим като разумни същества. Както казва д-р Фройд: "Цар Едип, който убива баща си Лай и се жени за майка си Йокаста, представлява само осъществяване на желанието от нашето детство." Но по-щастливи от него, ние сме успели да победим нашето сексуално чувство към майката и да забравим своята ревност по отношение на бащата. Или, както пише пак той: "Във всяко зафиксирано отклонение от нормалния полов живот ние трябва да видим известна задръжка в развитието"."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 6 гласа
