"Бергорт. Зима 2011 г.
Тази нощ летим ниско през Квартала с перфектно калибрирана скорост, в силна и компактна група. Тази нощ мълчим и очите ни са само тесни процепи. Ние сме Х-мен, Band of Brothers, ние сме елит. На улица "Дривведсвеген" гори кола и чуваме как прозорците ѝ експлодират от горещината, виждаме как стъклото се разпръсва по снега като лед - прозрачни късчета тревога и объркване. Вечерта е като всяка друга тази зима и хлапетата вече дори не си правят труда да избягат на надлеза над релсите, а наобикалят колата, толкова близо, че пламъците се отразяват в бялото на широко отворените им очи и опърлят кожата им. Знаят точно колко време ще мине, преди да завият сирените, не бързат, нямат срокове за спазване, няма дори от какво да бягат.
Ние обаче не спираме, нашата цел е по-голяма, вече не сме голишарчета, които палят коли, ние сме орли и соколи, грабливи птици с по-здрави нокти, по-остри клюнове, по-голям апетит. Луис, Лисугера, Меди и Баунти. Обръщам се и виждам братята си, силуетите им като сенки в светлината на огъня. Нещо в сърцето ми расте ли, расте. Вече не те преследвам. Твърде отдавна започна да се отдалечаваш от това тук. И въпреки че всяка вечер, когато си лягам, твоята сянка още пада върху сивата стена в стаята ми, като мен са те, моите приятели, моите братя. Също толкова безпътни и наивни. Също толкова празни и уморени.
– Хей, Фади?
Гласът на Баунти е звънлив и кух, сякаш не му достига въздух или сила на дробовете.
– Затваряй си устата, педал - изсъсква Лисугера.
Удря Баунти по рамото, което го кара да отстъпи встрани, в по-дълбокия сняг.
– Стегнете се - казвам аз. - Сега работата е сериозна, схващате ли?
– Но... - казва Баунти.
– Няма "но", копеле.
Лисугера отново изсъсква и вдига ръка.
– Но сигурен ли си за кода? - продължава Баунти и прави стъпка назад, за да избегне удара. - Сигурен ли си, че не са го променили?
Бетонът надвисва над нас, обгръща ни, държи ни здраво в хватката си. Въздухът е изпълнен със студа на −10°C и горящ бензин. Вдигам рамене и усещам как дробовете ми се свиват. Изпитвам добре познатото чувство, че не знам нищо, че не съм сигурен в нищо.
– Да, да, по дяволите - казвам аз. - Сега си затваряй устата.
Чакаме в сенките срещу Площада на пиратите, въпреки че е чисто и часът е един и половина посред нощ. Чакаме, докато чуем сирените да прорязват главното шосе, чакаме, докато небето над парка се освети от сини светлини. Чакаме, докато видим Меди да се затътри по заледените плочи пред кебапчийницата на Сами. Стъпките му отекват глухо в зимната нощ. Сирените са заглъхнали, сега се чуват само дрезгавите крясъци на хлапетата, които минават по надлеза в противоположната посока.
– Чисто е - казва Меди, останал без дъх. Дробовете му хриптят и свистят от астмата. Привежда се, вдишва тежко и простенва.
– Само пожарната, вече дори не пращат ченгетата.
Всички кимваме мълчаливо и тържествено като на погребение. Моментът е сериозен. Ключът изгаря джоба ми, кодът – ума ми. Обръщам се назад и погледът ми пада върху омазаните от детски пръстчета прозорци срещу площада, плъзга се по напукани фасади, развалени щори, чаршафи вместо завеси, телевизионни антени и сомалийски знамена и още по-нагоре, по покрива и над него. Небето е черно и студено, дори звездите ги няма тази нощ, няма дори тъжна половинка от луната, само кухи черни облаци и нищо друго. Въпреки това погледът ми се спира там, замръзнал като нощта, като пръстите ми. Това е истинският избор. Ти или братята ми.
Принуждавам се да откъсна поглед от нощта, както се отделя езикът от скован от студ метален стълб, и казвам:
– Какво чакате? Ялла!
Прелитаме на групи през площада, безшумно като стелт, като шибани дронове. Ние сме отряд, ние сме гангстери, ние сме елит. Нито звук, само парата от устите ни, само вдишванията и кръвта, която бучи в ушите ни, само ние и нашата мисия. Лесно е. Само пъхам ключа в ключалката, не поглеждам назад. Само влизаме всички заедно и после правя като теб, повтарям това, което съм виждал от теб, само отивам до бялата кутия, само сърцето ми бие силно, само набирам кода и "On" на дисплея, само една хилядна от секундата чакам продължителното изпиукване, което означава, че сме успели, че сме вътре. Бързо и безшумно удряме длани, вадим джобните фенерчета, минаваме през антрето и влизаме в студиото. Два макбука на масата в стаята за миксиране. Фиуу! Наши са. Два самсунга се зареждат. Фиуу! Наши са. Три малки таблета. Фиуу! Микрофони и китари. Споглеждаме се. Майната им. Твърде тежки са. Навеждам се под пулта, клякам, опипвам в тъмното и намирам картонената кутия. Издърпвам я бавно. Найк. Отварям я, пъхам нос вътре и усещам как ме изпълва сладкият аромат на трева.
– Хей!
Показвам един джойнт на братята, които отварят широко очи и вдигат палци. Но има още. Виждал съм го, когато съм идвал тук с теб, виждал съм как Черното око вади две хиляди и ги дава на някой тъп кибик, за да купи алкохол. Нали така ми хрумна планът, тогава се роди идеята.
Промъквам се в другата стая, в офиса. Искам да издърпам най-горното чекмедже, но то не помръдва. Джакпот!
– Лис! - прошепвам аз в студиото. - Отвертка.
Лисугера е царят на отвертката, длетото и козия крак. Няма прозорец и врата, които да не може да отвори. А това тук е съвсем просто. Само опира отвертката в бюрото, натиска и чекмеджето излиза навън. Зелената каса е тежка и аз го възпирам, когато започва да човърка по нея.
– Майната ѝ. Ще я вземем после.
И сме готови. Изтичаме през вратата като вода, с ръце, пълни с плячка, надолу към парка, където си поделяме всичко на око. Аз взимам касата и един макбук.
– Снишавайте се. Ще се видим в четвъртък.
Така всичко свършва. Нощта е студена, пуста и тиха. Дори колите вече не горят и умората ме залива като море, като сняг, като мрак, и аз се запрепъвам към дома, празен и мълчалив, не въодушевен и изпълнен с усещане за беззаконие, не доволен и силен, съвсем не както очаквах.
По-късно в стаята ми сиво-жълтата светлина от уличната лампа пред прозореца ми не отпуска хватката си около мен, промъква се под клепачите и в зениците ми дори когато затварям очи и заравям глава във възглавницата на буци. Каквото и да правя, не ме оставя на мира. Накрая се предавам и отварям очи, сядам в леглото, но не паля лампата. Времето се разтегля и променя формата си, докато накрая съвсем спира и аз чувам как вратата на стаята ми скърца, как подът стене и пука. Не се обръщам, само спирам поглед на стената. Ти донасяш зимата в стаята, когато отваряш вратата и сядаш на най-отдалечения край на леглото. Въздухът застива.
– Помниш ли, когато бяхме малки? - започваш ти. - Или си бил на около десет? Когато започнах да казвам, че трябва да се махна от тук?
Знам какво ще разкажеш, това е една от нашите истории, част от нашата митология, но не казвам нищо. Само стоя там, празен, с изправен гръб.
– Пак се бях карала с тях. Не помня за какво. Някаква тъпотия, кой знае? И аз изхвърчах навън, прибрах се много късно. А ти май беше твърде голям, за да си играеш със скапаното мръсно лего? Но когато се прибрах, беше поставил всичките си сини тухлички с малко бяло тук-там върху една от онези зелени плочи и я беше сложил на леглото ми, преди да заспиш. Помниш ли?
Кимам леко. Помня. Помня всичко.
– Помниш ли какво беше това?
Не отговарям. Беше отдавна. Оттогава се случиха твърде много неща.
– Каза, че това е море. Че си ни направил море, по което да отплаваме от тук. И че ще ни построиш лодка, на която да плаваме.
Усещам как гори зад клепачите и в гърдите ми. Усещам как всичко се свива, усещам как миналото ме дави, как бъдещето ме дави. Че не ти трябва вода, за да се удавиш.
– Но така и не построи лодката, Фади, само морето.
Искам да кажа нещо, може би да обясня, може би "прости ми, прости ми, прости ми". Но знам, че мога само да писукам и да грача, че единственото, което мога да постигна, е хаос и стрес. Мълчим.
Накрая:
– Може би сега си уредил лодката, Фади - казваш ти. - Но просто си твърде голям за нея.
Най-после се обръщам и те поглеждам. Ти си уморена и слаба, кожата ти е бледа на оскъдната светлина. От малък те виждам как си отиваш. Но никога не съм те виждал такава.
– Какво имаш предвид?
Толкова си тъжна, когато ме поглеждаш. Не разочарована, не сърдита. Просто тъжна.
– Какво си мислеше? Че няма да разберат чий е ключът? Чий е кодът? В студиото кодовете са лични. Всеки си има свой, за да се знае кой и кога е бил там. Утре, когато дойде Йорге, най-напред ще проверят това и тогава ще разберат, че е отключено с моя код, нали?
Какво да направя? Срамът ме изгаря. Измяната. Адската глупост. Аз съм предател. После идва страхът.
– Йорге и Черното око. Ще ме убият.
– Не и те. Но Биз, Махмуд или Руснака, може би.
Сега усещам как сълзите се стичат по бузата ми. Толкова е срамно - че плача, разбира се, но и че съм просто парализиран от страх.
– Фади, хабиби - казваш ти. - Как можа да си толкова глупав? Знаеш, че няма да се задоволят само с това да си върнат вещите. Който постъпи така с "Пайрът Тейпс"... По дяволите, Фади, та това е единственото, с което можем да се гордеем. Който извърши такова престъпление, е предател. Срещу цялото Предградие. Никой няма да ви потупа по рамото.
През сълзи виждам как ставаш от леглото и отиваш до гардероба си. Почти никога не идваш тук, само понякога за по една нощ през седмицата, но знам, че в гардероба държиш всичките си скицници. Сега се протягаш, за да достигнеш най-горната лавица, грабваш блокчетата и книгите и ги натъпкваш в една платнена торбичка от "Пайрът Тейпс" с шведския си речник. Захабен и оръфан, с множество подвити крайчета от всичките ни дни и нощи. Сега ни изглежда толкова далечна тази вяра, че ще е достатъчно да научим всички думи, че ще е достатъчно да пеем като другите, а не да писукаме и грачим. Поколебаваш се и изваждаш речника, слагаш го на леглото.
– По-добре ти го вземи. На мен вече не ми трябва.
Скривам лице в ръцете си, не мога да те гледам повече.
– Откъде знаеш? - питам тихо. - Как разбра за "Пайрът Тейпс"?
През пръсти долавям как вдигаш рамене и накланяш глава.
– Още следобед ви видях да пушите нервно горе на надлеза. Беше ясно, че сте намислили нещо. Не сте чак толкова добри, Фади. После чух за взлома. Не съм тъпа, нали разбираш.
– Какво ще правиш? Къде ще отидеш?
– Няма значение. По-добре да не знаеш. Ще ти се обадя.
Клякаш пред мен, насила отместваш ръцете от лицето ми, принуждаваш ме да те погледна.
– Така - казваш ти и гласът ти е толкова сериозен, че кара въздуха да затрепери. - Доколкото могат да проверят, аз съм била в студиото тази нощ. Кодът е мой. Ако сега изчезна, без да гъкна, няма причина да заподозрат друг.
Държиш ме за китките, гледаш ме право в очите, през сълзите и срама ми, през лъжите и фалша, гледаш право в онзи, който може би съм аз, гледаш до дъното на душата ми. Не знам какво да кажа, отварям и затварям уста, опитвам да отвърна поглед от дълбоките ти очи, но ти не ме пускаш.
– Но не разбирам - опитвам аз.
– Просто е, хабиби - казваш ти. - Най-накрая ми построи лодка.
Погалваш ме по косата.
– Прости ми – казвам аз. - Прости ми, прости ми.
Затварям очи и усещам сухите ти устни на бузата си. Когато отварям очи, вече те няма."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
