Всяко насилие създава герой, който да го възпре. Осман през очите на рицаря Михал, пътешественика Марко Поло и през вътрешния взор на Юнус Емре. Краят на тринайсети век. Анатолия е обхваната от войни и кръвопролития. Източните варвари - монголците, всяват ужас, западните кръстоносци не знаят що е милост, а лукавите асасини налагат своята жестока справедливост. Губернаторите - наместници на императора на Византия - са решили да довършат турците един път завинаги.

Сред този хаос ще се появи един водач. Младеж, произхождащ от малко княжество, символизиращ надеждата и справедливостта за своя народ, притиснат в ъгъла. Това е историята на създателя на Османската империя, която за векове наред ще е надвиснала като сянка над Европа.

В първия том - "Любов" - Беязът Акман проследява детството и младостта на Осман, запознанството с Рабия и страстта му към нея, духовното му израстване в манастира на шейх Едебали, първите схватки с рицарите и губернаторите, разчистването на сметките с асасините и едно голямо предателство.

Книгата е част от поредицата "Осман" на издателство "Сиела".

Историята продължава в "Раждането на империята. Осман - книга 2: Война".

"Земята беше на небето. Небето беше на земята. Светът беше с главата надолу; мътен и замъглен... Кап... кап... кап... През дупката на кафявия чувал се показа едно обърнато обратно светлокафяво око и огледа наоколо. Докато младият мъж гледаше с едно око през мъничката дупка на нахлузения на главата му чувал, чуваше само това капене. Очите му ту се отваряха, ту се затваряха и светът ту просветляваше, ту потъмняваше. После усети топлата течност, пълзяща от бузата към косата му. Топлината на кръвта започваше от шията, стигаше до челюстта, оттам пролазваше към върха на ухото, събираше се в дъното на чувала и покапваше на земята.
На небето имаше зелена трева, а на земята – небесна синева...

Слънцето на земята беше скрито зад черни облаци, а по небето бяха израсли дървета. През дупката земята изглеждаше обърната, ограничена и мътна. Кап... Още една капка кръв падна на земята... После отново тъмнина... Младият мъж се опита отново да отвори очи въпреки бученето в ушите и ужасяващото главоболие. На небето видя дърво. Корените му сочеха нагоре, а клоните – надолу... Яворът, вероятно двувековен, беше далеч и стоеше на хоризонта обърнат обратно. Младият мъж едва повдигна глава. Бедрата го боляха силно, завързаните на гърба му ръце висяха надолу и раменете му се опъваха до изскубване. Особено лявото бедро болеше като отрязано. С голямо усилие беше успял да повдигне глава и щеше да я удържи така най-много няколко секунди. Лутащият се между припадъка и будността поглед се отправи през дупката в чувала към краката му.

Потъмнялата от засъхнала кал и мръсотия бяла риза висеше на парцали, а черните му шалвари имаха дупки на коленете. Разбра, че е увесен с главата надолу от клона на голямо дърво като жертвено агне. Също както касапите пробождат мускула на лявото бедро на големия вол, за да го закачат с кука на пръта, и той беше провесен от дървото на остра и ръждива кука през лявото бедро. Кръвта от раната течеше от бедрото надолу по тялото му като река Сакария. Яката му като мрамор гръд, стегнатият като стомана корем, приличните на железни пръти ръце... Всичко беше надупчено, като че го бяха гризали свирепи мишки. От мургавата кожа, по която въздишаха най-красивите девойки в селото, сега шуртеше кръв като от пробит мях... По черните му вежди беше засъхнала кал. И как беше изпаднал в това положение, след като и най-силният борец не успяваше да го надвие?
Кап...

Това вече не беше кръв, а сълза. Процедила се от светлокафявите очи на младежа сълза... Не от болка, а от гняв... На три педи под главата на ранения, в пръснатата по земята трева, се беше образувало кърваво езерце. Вече и сълзите му капеха в това черно-червено езерце. Всичко свърши! – помисли си младият човек. – Всичко! А той беше мечтал как ще превърне княжеството на баща си в огромна държава. Стремежът му беше свободата на кайъните, действителната им свобода. Щеше да утвърди бащините си успехи и да стане най-силният, най-мощният и непобедим лидер във Витиния! Рицарите щяха да коленичат пред него, а турските бейове да стоят мирно... С една дума щеше да събира десетки хиляди, с един удар на сабята да поваля десетки и да възцари справедливост. Щеше да властва над северозападните анадолски земи. И всичко било лъжа, всичко било сън... Всичко свърши!

Къде беше сгрешил? Как бяха свършили дните на княжеството, за което мечтаеше, без да са започнали? Как така не беше забелязал враговете под носа си? А китките му бяха железни, юмрукът стоманен и погледът огнен.
Пред очите му изплува спомен от детството.
– Внимавай, момченце – беше му казал намръщено шейхът. – Стой далеч от Рабия!
После в главата му отекна друго изречение. Този път на Дюндар бей:
– Знай си мястото пред силните на деня! Ако искаш да запазиш главата на раменете си, не гони непостижими блянове! Но повече нямаше смисъл да мисли.
Дали ще може отново да стреля с лъка? Дали ще успее да го запъне? Отговорът на този въпрос го плашеше. Да не може повече да запъне лъка! Да не успее отново да сложи стрелата! Кап!

Може би тази рана на крака му щеше да го убие. От колко ли часове или дни висеше надолу с главата? Какво се беше случило? Кой му беше причинил това? Нищо не си спомняше. Лицето му стана кървавочервено от нахлулата кръв. Вената, разполовяваща челото му, така ясно беше изпъкнала от гняв, че още малко да разкъса кожата и да изхвръкне. Бялото в очите му почервеня. Опита се да си спомни случилото се. Пробождащ крака му нож... Удрящ по коляното му боздуган... Мъгляви фигури с неразличими лица... Мъже, стягащи китките му до скъсване... Арабски кон, влачещ го по земята... Дочути при влаченето смехове... Размазани контури, откъслечни крясъци, увиснали във въздуха фрази... "Няма да те убием! Ще те окачим за назидание, та всички да разберат какво значи да се опълчиш срещу западните губернатори!" Само това си спомняше. Но защо не бяха го убили? Преди да затвори очи, младият мъж видя във висините кръжащ точно над него орел. Голям, мощен скален орел. Отчаяно и мъчително се помъчи да задържи очите си отворени.

Феникс, помисли си... Жар птицата. Видение ли беше или действителност? Той жив ли беше или мъртъв?
– Орелът никога не се опитомява – беше казал баща му, Ертугрул Гази. – Никога не можеш да му отнемеш свободата! Осман започна да си припомня. Баща си Ертугрул Гази, едничката си любов Рабия, детството си... И Феникс... Погледът му се плъзна, съзнанието му отново пропадна... Един наблюдаващ го от доста време чакал се приближи да оближе кръвта, стекла се под главата му."
Из книгата