Мир вам

Новият роман на Емилия Дворянова, носителка на наградата на Фонд "13 века България".

"− Мо, трябва да разберем дали света го има, или вече не е - изрече Ут и млъкна веднага, за да остави Мо да мисли върху това толкова голямо нещо."

Този роман започва като антиутопия - земята сякаш отново е безвидна и пуста, а свят, условно наречен така, понеже дори не се помни какво е, вече не е останал. Наличното изглежда ущърбно, нарушено, разпокъсано, но засега някак оцеляло. Така неусетно започваме да крачим с Мо, без отговори и без надежда да стигнем до надеждата. Трябва ли да повярваме, че това е антиутопия?

Езикът на романа е изтъкан от псалмическа образност. Знаци и смисли на старозаветната древност надничат почти от всеки ред и ни подканят да поемем със сетивата си чувствеността на Давидовото слово. Възможно ли е да покълне отново животът на света, като добие смисъл от Думите на Книгата?

"Бъдещето обаче не позволява времето да за­мира, бъдещето се случва, въпреки че, докато не се случи, го няма, защото все още е другаде и му е нужно време, за да се придвижи, да се яви и да се сблъска с настоящето на Мо. В този конкре­тен случай бъдещето се бавеше в стъпките на Ут, едва изтласкващи височината на хълма под себе си, и с нищо не се издаваше, че напира като тре­вога, която никне от всяко изпращяване на съчки под краката на Ут. Съчката хрупваше, Ут я от­ минаваше и зад нея израстваше стрък.

Ут не се обръщаше, защото знаеше, умът ѝ виждаше далеч назад и тази ѝ способност беше тревожна, особе­но сега, когато трябваше да върви напред, за да види Мо веднага. Освен това краката ѝ бяха много слаби и въпреки гегата като че точно те нямаха минало и прохождаха с всяка стъпка като краката на бебе. Сега, мислеше Ут, и сега подпираше Ут, и сега, крачеше Ут, мъчейки се да отбягва съчките, които, освен че никнеха като минало, можеха във всяко сега да я спънат. Тя знаеше, че Мо я очаква, но не само нея, Мо ги очаква и със сигурност се вслушва в шумовете на гората, а те винаги изда­ват стъпките в хрупането на съчки и в излитане­ то на птиците към небето заедно с крясъците им, когато съчките са много, едната съчка обаче не е съчка и Мо няма да я чуе, мислеше Ут, съсредоточена в краката си, за да не се обръща назад в мислите, единият човек не е човек, продължаваше да мисли неща, които са оче­видно така, и да ги повтаря, защото очевидности­ те подпират тялото дори повече от гегата и му дават опори, а някои дори го изкачват нагоре, само Бог сам е Бог, изкачи още една стръмнина Ут, но твърде се умори и спря да почине, а и това в никакъв случай не беше очевидно, защото, ако по-дълбоко се взре човек, ще излезе, че дори Бог не е сам в себе си, а и защо ни е създал?, попита умът на Ут, но Ут не можа да продължи мисълта, въпреки че знаеше от­говора, беше стигнала последната височина преди хълма на Мо и се чувстваше съвсем немощна.

Хай­де, дай ми още малко сили, обърна се към някого или към себе си, трябва да кажа на Мо веднага, да я помоля, и се оттласна от земята с гегата. Пре­стана да мисли очевидните неща, силата им явно се беше изчерпала и вече имаше потребност от неочевидна сила, вместо това започна да говори в ума си какво точно ще каже на Мо, когато се по­яви пред нея неочаквано сама, а Мо я попита, Ут, как успя да дойдеш тук сама?, защо си сама?, къде е носилката, с която те изкачват по стръмнини­ те?, и Ут тръгна заедно с речта, която намери вът­ре в себе си, няма носилка, Мо, хората не пожелаха да дой­дат с мене, защото се изчерпаха, как така, Ут, твоето тяло е изчерпано, не тяхното, ето така, Мо... Ут хвана ритъма на речта в съпровода на гега­та и припукването на съчките и мисълта ѝ се от­ тласна от височината, до която беше стигнала, дори направи скок, който тялото ѝ не би могло да последва, а едно малко вързопче, окачено на шията ѝ за по-голяма свобода на ръцете, се залюля силно на едната страна, после на другата и за малко да я повлече, Ут обаче го спря, настани го отново меж­ду гърдите си и обясни, за да не изгуби ритъма, тялото, Мо, е жертва на спасението, как така, Ут? ето така, Мо, тялото се принася, как така Ут? ако си глупава, няма да разбереш, но което не разбираме, го преживяваме, Мо, и аз те моля ти да принесеш твоето, защото моето е толкова ста­ро, че вече дори не може да бъде принесено, то съв­сем случайно е живо, как, Ут? Ут спря.

Пред очите ѝ гората беше изсветля­ла, съвсем близо напред вече се виждаха краят на пътеката и сноповете слънчеви лъчи. Ут въобще не можеше да продължи, защото едно е да изричаш мисли в ума и да се ползваш вътрешно от тяхна­та сила, съвсем друго е да бъдат изричани гласно, а необходимостта на изричането се приближи и тя реши да опита, тялото е жертва на тлението – каза Ут, за да чуе как разстоянието от вътре до вън ще промени мисълта ѝ, и това, което чу, не ѝ хареса, оправданието не ѝ вдъхна сили. Обърна се назад и помисли дали не е по-добре да се върне, немощите ѝ обаче отхвърлиха тази възможност и тя пак се обърна напред към сиянието, там гората свърш­ва, помисли, там е поляната на Мо, която ме чака, там е покоят и може въобще да не се връщам на­зад... Ут си представи как остава при Мо, как Мо се грижи за нея, как престава да брои хората, как престава да брои дните и от тази мисъл ѝ стана благо и невъзможно, може и нищо да не ѝ кажа и всичко да си оста­не така, и тръгна отново, успя дори да забърза ритъма на гегата, така гегата подкара Ут, както би под­ карала стадо овце, ако съществуваха. Пътеката, с всяка стъпка и с всяко докосване на гегата до земята, още и още просветляваше, ...докато светлината плисна в очите на Ут и тя повдигна ръка на челото си, за да не я заслепи."
Из книгата

Обсидиан ООД
София 1504
ул. Тича 3Б
office@obsidian.bg