7 смъртни гряха

Книгата е част от колекцията "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон". Компания от неколцина материално обезпечени особняци попада в затворено ловно стопанство нейде из Родопите. Поводът е среща със световен религиозен водач, пророк на една от най-масовите и най-модерните църкви. Сред поканените е и легендарният Янаки Богомил с постоянните си спътници Олга Волпе и Транспортера. Още през първата нощ водачът е убит и следите не дават отговор как е било възможно да се случи това. Полицията е безсилна и поверява разследването на Янаки Богомил.

Всеки от гостите може да е убиецът. Всеки от тях е роб на един от седемте смъртни гряха, а жертвата е ересиархът, който фокусира в себе си цялото зло на съвременния свят. Романът е енциклопедия на модерните вярвания и суеверия. Съдържа богата информация за ученията, присъщи на последните дни преди възцаряването на Антихриста, Второто пришествие и Страшния съд.

"7 смъртни гряха" е вторият роман от поредицата за рекламиста богослов и гениален детектив Янаки Богомил след "Загадката на иконата и слънчевия диск". Авторът е известен и с книгите си "Додекамерон", "Сула в огледалния свят" ("Джен и изкуството..."), "Безобразна поезия", сатиричните разкази "Пикаещият Бахкус" и сборната публицистика "Картаген трябва да бъде разрушен".

Грозен и неестествено дълъг писък стресна Хилдегарда Бинген, която тъкмо се беше събудила и с отвращение наблюдаваше мъжа си, проточил тънка лига на възглавницата до нея. Писъкът прекъсна за малко, изглежда, за да си поемат дъх, и после продължи – висок, плътен и монотонен като сирена за въздушна тревога. Хилдегарда наметна виолетов халат и излезе във фоайето да види какво става. Вратата на апартамент „Рейнфранкен“ зееше полуотворена. Писъкът идваше отвътре. По коридорите от двете страни се показаха рошави и гуреливи глави. Накрая се пробуди и Кретиен и изпълзя да огледа ситуацията с късогледите си рибешки очи. Писъкът продължаваше да поддържа равен тон.

Всички се втурнаха към вратата на "Рейнфранкен", но Хилда ги спря с разперена длан и настръхнал маникюр. После влезе вътре и след няколко секунди писъкът с накъсано гъргорене спря. Наложила някакво първоначално спокойствие, Хилдегарда се показа пак, направи знак на Янаки Богомил да влезе и отново възпря останалите, които искаха да го последват. Когато след още няколко минути се появи за втори път, с нея освен Янаки Богомил излезе и камериерката Стая Радева, подсмърчаща.
– Дами и господа! – тържествено започна Хилда. – Случило се е нещо ужасно!
Ахкане и мърморене премина сред сънената публика.
– Аделфин Полумесец е мъртъв! Убит! Зверски убит! Не мога да си представя какво същество, какво изчадие е способно на това!
– Толкова свят човек! – изхлипа някой. – Толкова световно важен! Ами сега?
– Най-загадъчното е – замислено прекара пръсти през русолявия си алаброс Янаки Богомил, – че изглежда невъзможно някой да е влизал в апартамента. И все пак жертвата лежи на пода с разбита глава.
– Нали ще се заемете със случая, г-н Богомил?! Нали, нали, нали?...

Но всичко това се случи 19 часа по-късно.

Пролог
Една сутрин жена ми Виктория го намери в електронната си поща – голям, нов и девствен. Девствен, в смисъл че все още не го беше чел никой освен мен, но това не се брои, защото аз знаех кой е убиецът от самото начало.
– Пак ли си написал нещо? – попита ме тя.
Възможно беше да не е разбрала, че пиша роман. Аз пиша тихомълком и между другото, не съм от онези, които си взимат творческа ваканция и се заселват в някоя битова къща, за да творят под птича песен и цвъркот на щурци. Тези, които го правят, са писатели. Аз не съм.
– Да – отговорих. – Ще го погледнеш ли редакторски?
– За какво е този път?
– Пак за Янаки Богомил.
– Пак ли уж не е смешен?
– Предишният "Янаки Богомил" беше комедия в сравнение с този. Явно съм си изгубил чувството за хумор. Което е тъпо, защото тези романи трябваше да са пародии. Не само не е смешен, но даже не е и съвсем криминален, а отчайващо, отчайващо сериозен. Как се променя човек...
– Е, нищо. Трябва от време на време да излизат и сериозни книги. Просто е учудващо, когато излизат от теб. И малко скандализиращо...
– Ами, да. Може да се каже.
– Новата за какво е?
– За злото. Всички книги имат само една-единствена тема – доброто и злото. Това е и единствената тема на живота. След като изядохме ябълката, разбира се. Иначе се разказва за греховете, ересите, църквите и сектите в съвременния свят. Много е шик.
– А като криминална случка?
– Прилича на "Десет малки негърчета". Героите са затворени в едно ловно стопанство. Убиват единия от тях и...
– Чакай, чакай! Не ми го разказвай. Нали ще го чета...
– Да, извинявай. Страхувам се само за читателите.
– Защо?
– Героите са много нетипични. Те са повече карикатури, отколкото характери. Няма го малкия човек, няма го баровеца, няма ги мутрите. Няма го критическия реализъм, а вместо него е налице някакъв нонсенс.
– Защо пък, хората обичат необичайното. Сигурно ще ги харесат. Предишният "Янаки Богомил" се получи добре, харесаха го.
– Реших да го напиша в класически стил. Ако някой търси модерност и иновации във формата, няма да намери.
– Този път има ли скрита картинка както тогава за византийската икона, канона на Кръщението и Оригеновата ерес?
– Има, има... – засмях се – този път са предтечите на Антихриста и седемте смъртни гряха.
– Бррр! – потресе се моята интелигентна, духовита и широко скроена жена. – Ще избиеш рибата. В пряк, а не в преносен смисъл. Читателите ти ще обърнат коремите от скука и отчаяние.
– Е, чак пък толкоз! Ако не предупредиш беззащитния читател, той даже няма и да се усети. През цялото време ще се мъчи да отгатне кой е убиецът.
– И ще успее ли?
– Не. Предишния път да не би да успя! Нещо повече, вторият роман завършва, даже преди и Янаки Богомил да е отгатнал... Шегувам се, разбира се! Ама не много...
Виктория се засмя, но не злорадо.
– И какво, сега са седемте смъртни гряха...
– Да. Гордост, сребролюбие, блудство, завист, чревоугодие, гняв и леност. За всеки грях си има по един герой и съответно – заподозрян.
– Някой от тях ли е убиецът?
– Може да е от тях, може да е от прислугата. Ще видиш. Обикновено икономът е първият заподозрян.
– Имаш иконом?
– Не, икономка е. Казва се Вяра Икономова. Готвачката обаче не се казва Надежда Готвачева, не бой се. Действието се развива в ловното стопанство на някакви богати чужден­ци, стара европейска аристокрация, която си въобразява, че произхожда от Меровингите.
– Интересно.И познавателно.
– Всъщност не. Тези хора изобщо не се появяват.
– Да не се окаже, че те са убийците?
– Няма да ти се хвана! Отстъпили са "Фредегунда" на техни познати, които организират сбирката. Зима е. Вали сняг. Ловното стопанство е навътре в Родопите, далеч от цивилизацията, и до него се стига по дълъг и труден път. Действието започва един ден преди убийството, когато всички са все още мързеливо безметежни. Компанията се събира, за да прекара три дни, откъсната от баналното ежедневие. По тесния път бавно се прокрадва черен джип. С големите си гуми захапва девствения сняг и го сдъвква със специалните си системи за офроуд. Хищна птица наблюдава с едно око тая работа от нисък клон. Когато автомобилът приближава съвсем, птицата излита отривисто и събаря малка преспа сняг, която казва „пуф“ и се разбива в предното стъкло на джипа."
Из книгата

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg