Разкази от черен шоколад. Разкази

Книгата е част от колекцията "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон". Всеки човек поне малко обича себе си. Така и трябва да бъде, стига да не е самовлюбен егоцентрик. В днешно време обаче често възниква един въпрос: възможно ли е да обичаш себе си, а да мразиш тялото си? Ако според религиите ние съществуваме и извън телата си, то тук и сега, уви, тялото е съседът, който ни съдържа. А нашата личност дали се напасва спрямо формата на този съсъд? Възможно ли е да обичаш себе си и да мразиш тялото си?

Проблемът с тялото пълни рубриките на всякакви медии: то не е лечебен глад, то не е пиене на всякакви гадости, то не са диети; дори политиците, които най-често споменаваме (обикновено с лошо), определяме като "корпулентни". Ето за това разказват историите в тази весела, остроумна и иронична книга. Светлана Дичева е анализирала почти скрупульозно отношенията, които имаме с телата си. И ни е поднесла този анализ под формата на кратки разкази, които искрено ще ви разсмеят, може малко да ви натъжат, но - предупреждавам - няма да ви позволят да заспите, ако се зачетете вечер.

И още нещо. Разказите на Светлана Дичева ще ви покажат, че не е важен съдът, не е важно тялото. Важно е съдържанието, което го изпълва; личността в това тяло сме ние. Дяволът винаги идва красив.

"Ментови бонбони

Поли не можеше повече да търпи всичко това. Не искаше да ходи повече на училище и да ги вижда. Виктор и Анелия не откъсваха очи един от друг. Сякаш го правеха нарочно, за да я дразнят. Откакто Виктор престана да се отнася към нея с внимание (с онова внимание, сещате се), сякаш и класът престана да я забелязва. Изведнъж стана невидима въпреки мощното си телосложение. Анелия беше крадла, натрапница, която бавно и подмолно завзе Виктор, въпреки че дойде само преди година от някаква чужбина – май беше от някакво невзрачно градче в Тексас, където живяла с родителите си, преди те да си загубят работата и да се върнат безславно. Загубеняци! Анелия, разбира се, се фукаше наляво и надясно колко добре владее английски. Чудо голямо! Там е работата, че по български беше съвсем безпомощна. Първоначално всички в класа приеха насмешливо сричането ѝ, но после го обявиха за много готино и тренди и дори започнаха да се лигавят и да сричат пред учителите в знак на солидарност.

Анелия беше грозно слаба, с щръкнали рамене и таз, широк една педя. В сравнение с Поли беше живо нещастие, особено когато идваше на училище по чорапи, обявени за клин, и краченцата ѝ заплашваха да се счупят, но момчетата са глупави, с недоразвит вкус и можеха лесно да бъдат заблудени.
– Да не си забравила да си облечеш полата? – попита я ехидно Поли, когато я видя за пръв път накипрена в така наречения клин. Анелия не каза нищо, само сянка на болка премина за миг в очите ѝ. И може би точно в този момент е решила да ѝ отнеме Виктор, като знак на отмъщение.

Виктор, който от три години седеше до Поли, първо започна да се обръща леко назад и да хвърля поглед към новата съученичка. Сърцето на Поли изтръпна от тежко предчувствие. Имаше силно развита интуиция за предстоящи беди. Така усети предстоящата двойка по история и изключването си от училищния отбор по баскетбол.
– Ако не отслабнеш, няма да можеш повече да участваш в състезания – ѝ каза директно учителят по физкултура. Е, Поли не можа да отслабне и отпадна. Но усети трагичната развръзка 3 месеца предварително.

После Виктор започна да се навърта край чина на Анелия в междучасията и да се чуди как да я заговори. Дори един ден донесе една английска книга и я помоли да му преведе един израз. Виктор и английски? Виктор и книга? Поли не го познаваше в такава светлина. Виктор беше душата на класа – единственото, което беше прочел, беше надписът на кутиите за цигари. От английския знаеше what the fuck и fuck you. И този, същият цар на словото, един ден донесе книга с поезия на английски!

– Какво е това? – попита го недоумяващо Поли.
– Йейтс, поеми. Книгата се казва "Кулата".
– Какъв е тоя Йети, бе! Да не си се побъркал! – разфуча се Поли. После, като се успокои малко, го попита откъде е изровил стихосбирката.
– От библиотеката на майка ми – отговори Виктор и едва тогава Поли се сети, че майка му е преводачка от английски и сърцето ? още повече се сви.

Нещата с Виктор приключиха онзи ден, когато той ѝ донесе сутринта преди часовете любимото ѝ кафе със сметана от машината заедно с шоколад с лешници, любимия ѝ, сложи ги пред нея върху чина и каза:
– Сори, Поли, но ще се преместя при Анелия.
– Fuck you! – отговори му тя и се захлупи на чина от рев. В резултат на непремисленото движение обърна чашата с кафето, което пък се разля върху новите ѝ дънки и катастрофата беше пълна. Понеже кафето беше горещо, тя се и изгори. Това пък ѝ послужи за извинение да си отиде вкъщи, да се преоблече, да изяде прощалния подарък от Виктор плюс още 300 грама шоколад, да изпие бутилка каберне совиньон и да се напие като прасе. Когато след три часа се събуди, вече беше вечер, а драмата не изглеждаше толкова страшна. И все пак тя намери сили да изпрати на Виктор есемес с препоръката Go fuck yourself. После изяде още един цял шоколад за вечеря, с което привърши всичките си шоколадови запаси и едва тогава легна да спи, умиротворена и доволна от себе си, като дори целуна парцалената кукла Клара за лека нощ.

Не, не ѝ се ходеше на училище, за да гледа как онези там се изпиват с очи и си държат ръцете. Но все пак трябваше да ходи. Розалия, вярната ѝ приятелка, ѝ подсказа идея – да направи опит да отслабне. Поли не можеше да си представи, че пълничката ѝ фигура може да е причината да бъде изоставена. Нима Виктор е толкова повърхностен? Все пак той четеше някой си Йетс в оригинал!

– Е, кажи, не е ли красиво? – казваше тя, като повдигаше още по-нагоре късата си пола убиец, за да покаже нагледно пищното си бедро.
– Неее – клатеше глава Розалия. Самата тя беше нисичка, с къси крака, огромно дупе и само зачатък на бюст. Ледоразбивач!
Изчетоха всички глупости, надиплени в интернет за диети и начини на отслабване. Поли не беше чела толкова думи през живота си и дори се уплаши да не си повреди зрението. Всички диети изискваха лишение, а Поли не можеше да се подложи на такова изпитание. Търсеше нещо лесно, леко, бързо – нещо като докосването на тиквата с магическа пръчица и превръщането ѝ в каляска. Искаше да легне като себе си и да се събуди като Анелия! И тогава попадна на магическите десет хитрини за отслабване. Първата гласеше – яж бавно, втората и третата бяха не по-малко глупави, осмата препоръчваше да се отделят 15 минути на ден за изкачване и слизане по стълби (пфу!), деветата – на всеки два часа да се прави разходка от 5 минути (дрън-дрън), а десетата беше най-глупава от всички – вместо обичайните 30 минути пеш човек да ходел още 15 минути, сякаш с 45 минути пеш на ден можеш да стопиш големия си задник. Седмата хитрина обаче беше уникално умна, забележително провокативна и главозамайващо примамлива! Достатъчно беше човек да носи винаги със себе си банан, ябълка или стрък мента и да ги поднася към носа си и да ги души, за да бойкотира апетита си. Човешкото обоняние имало някаква връзка с центъра за ситост и така, душейки като куче, човек губел апетита си и ядял по-малко. В статията се препоръчваше стръкчето мента да бъде заменено с ментов бонбон. Ето, точно тази практичност на идеята плени Поли и тя отиде до магазина да купи ментови бонбони.

В края на първия месец от прилагането на хитрината Поли беше наддала още три килограма и не можеше да разбере на какво се дължи това. А любовта между Анелия и Виктор процъфтяваше без никакви пречки. Дори Анелия беше успяла да се намърда в баскетболния отбор, а Виктор ходеше на тренировките ѝ, за да я окуражава! Докато бяха заедно, той дойде да гледа Поли само веднъж и не каза нищо окуражително. Дори беше казал, че баскетболът не му е интересен като спорт. От друга страна, Розалия беше отслабнала с три килограма, но легендарното ѝ дупе не беше мръднало нито грам.

– Мошеници! – така нарече Поли авторите на статията, които предлагаха неработещи идеи за отслабване.
– Поли, ти да не би да смучеш бонбоните? – попита плахо Розалия.
Поли направи физиономия на епично възмущение. Как, нима може най-близката ѝ приятелка да я смята за толкова тъпа?
– Тогава защо всяка седмица купуваш по килограм бонбони? – продължи да задава глупави въпроси Розалия.
– Не виждаш ли, че черпя наляво и надясно? – излъга Поли. – Не може да се размотаваш с ментов бонбон под носа си и да не почерпиш околните. Аз съм щедър човек!
Розалия само поклати глава, но не ѝ повярва.

Поли нямаше намерение да отиде на купона в дома на Виктор, организиран в чест на завършването на учебната година. Нямаше смисъл да ги гледа влюбените гълъбчета и в домашна обстановка – достатъчно я дразнеха в училище. Розалия обаче беше неотстъпчива – с отсъствието си показвала, че още страда за него.
– Да страдам за този глупав досадник? – възмути се Поли. – За някакъв си снобар, който се фука, че бил чел някой си Йетс? Ти мен за кого ме вземаш!

Облече най-новите си дънки, ластични, с продрани колене, от които висяха артистично конци, сложи тъмна туника, която да покрива мощните ? задни части, и се среса внимателно. Обикновено не си губеше времето заради косата, но този път я уми с обогатен с витамини шампоан, дълго я суши, разресва, сложи и пяна. Накрая се гримира дискретно и сложи малко червило. Обикновено не се цапотеше за училище, защото учителите не харесваха много това, а директорът наричаше подигравателно грима "бойни краски".

Въпреки че се беше старала да закъснее достатъчно, се оказа една от първите. За съжаление, сред първите беше и Анелия – изящно облегната на стената на хола с чаша в ръка, тя можеше спокойно да украси корицата на модно списание. За една година от престоя си в класа тя беше свършила доста неща – беше забила Виктор, беше научила сносен български, беше станала звезда на баскетболния отбор, беше сложила няколко килограма към изпосталялото си тяло и сега цъфтеше от здраве и елегантност. На Поли много ѝ се искаше да и пожелае Go fuck yourself, но не биваше да пада толкова ниско. Съучениците ѝ вече започнаха да прииждат, когато тъгата в тялото на Поли така набъбна, вероятно и под въздействие на изпитото вино, че ѝ се наложи да потърси усамотение, място, където да поплаче без свидетели. Това място се оказа спалнята. Поли открехна леко вратата и се промъкна в полумрака вътре. Когато очите ѝ привикнаха към тъмнината, тя с ужас съзря две фигури да се целуват страстно в отсрещния ъгъл на стаята. Силуетите бяха изключително, смешно неравностойни – красива, стройна мъжка фигура и фигурката на миньонче с къси крака и огромен задник. Невярваща на очите си, Поли отстъпи назад към вратата, отново я отвори леко и се плъзна край нея, ако можете да си представите как се плъзва обемно тяло като нейното.

Когато се върна в хола, очите на Поли вече бяха напълно сухи. Тя извади от чантата си пакета с ментови бонбони и лапна един, без изобщо да си прави труда да го души. Премина по диагонал през стаята, провирайки се ловко между танцуващите си съученици и отиде при Анелия, все още облегната на стената в елегантната поза на меланхолично розово фламинго.

– Искаш ли един бонбон? – предложи сърдечно Поли, като ѝ протегна пакета с ментовите бонбони. Анелия си взе колебливо едно бонбонче. Тогава Поли се отпусна небрежно на единия си крак и уж между другото попита: – Ти кое стихотворение най-много харесваш от Уилям Бътлър Йейтс? – Натърти силно двете "ъ"^-та в Бътлър и спокойно зачака отговора."
Из книгата

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg

Няколко думи от автора
Няколко думи за автора
Ментови бонбони
Рецептата за дълголетие на Луиджи Корнардо
Диетата на Крис Войт
Опашки от омар
Диета "Шангри Ла"
Бисквитена диета
Диета "Вълча стъпка"
Диетата на Бия Рике
Рецепта за закуска на Джордж Санд
Цветна диета
Заменки
Артър
Флетчеризъм: що е то?
Разтегли яйцето до 17 минути
Паметта на храната
Храна за милионери
Изкуство в борба със затлъстяването
Мечтата на Боби-Ло