Карта от звезди и сол

Карта от звезди и сол Дженифър Зейнеб Джукхадар Времетраене: 1:40 мин. Абсолютно забележителна история Ханк Грийн Времетраене: 0:52 мин. Любов Елиф Шафак Времетраене: 1:33 мин. Дворецът на бълхите Елиф Шафак Времетраене: 1:23 мин. Копелето на Истанбул Елиф Шафак Времетраене: 1:40 мин. Хорът на уличните котки Оля Стоянова Времетраене: 1:07 мин. Хладилникът на Айнщайн Пол Сен Времетраене: 0:57 мин. Благотворителната вечер Памела Кели Времетраене: 1:10 мин. Георги Тенев Автор Времетраене: 1:50 мин. Тео от Голдън Алън Ливай Времетраене: 1:07 мин. Дневникът на един затворник Никола Саркози Времетраене: 1:07 мин. Преди споменът да избледнее Тошиказу Кавагучи Времетраене: 0:58 мин. Карта на Другоземието от Емили Уайлд Хедър Фосет Времетраене: 1:14 мин. Откъде идват нещата около нас? Джонатан Дрори Времетраене: 0:57 мин. Книгата на мечтите Ралица Мерджанова Времетраене: 1:05 мин.

История за две момичета, които разбират, че за да намериш дома си, понякога трябва да нарисуваш своя собствена карта.

През лятото на 2011 година Нур губи баща си в битка с рака. Това кара майка ѝ да вземе решението да напусне Ню Йорк заедно с трите си дъщери и да се върне обратно в родната Сирия. Но страната, която тя помни, вече не е същата. Тя е коренно различна. Когато снаряд унищожава къщата им и почти отнема техния живот, семейството на Нур няма друг избор, освен да предприеме бягство през седем страни в търсене на сигурност.

Повече от 800 години назад във времето шестнайсетгодишната Роя напуска родния си дом, предрешена като момче на име Рами. Тя става чирак на картографа Ал-Идриси, натоварен от Крал Руджеро със задачата да създаде карта на света. Заедно с него Роя се понася на вълнуващо пътешествие през Средния Изток и Северна Африка, където се изправя срещу жестоки митични зверове, преживява епични битки и се среща с важни личности, останали в летописите до днес.

"Този въображаем, но много реален поглед върху войната в Сирия е задължителен."
Booklist

"Земята и смокинята

В остров Манхатън има дупки и в една от тях спи бабá. Когато се сбогувах с него, белият вързоп натежа ужасно, а дупката, която бяха изкопали, сякаш беше бездънна. В мен също се отвори дупка и там пропадна гласът ми. Той изчезна в земята заедно с бабá, дълбоко в белите ѝ кости, и се изгуби завинаги. Думите ми потънаха като семена, гласните и запазеното за истории червено поле лежат смазани под езика ми. Мама също остана без думи. Вместо да говори, не спираше да плаче и сълзите ѝ наводниха всичко в апартамента. През тази зима навсякъде вкъщи откривах сол. Под реотаните на котлоните, между връзките на обувките ми и по пликовете със сметки, върху наровете в купата със златен ръб. Когато звъняха от Сирия, мама се бореше със солта по спираловидния кабел на телефона, като се опитваше да изправи извивките му. Преди смъртта на бабá не се обаждаха често. Получавахме имейли. Според мама специалните случаи изискват човешки глас.

Единственият останал неин глас беше на арабски. Когато съседите донесоха ястия и бели карамфили, мама преглътна думите си. Странно, но хората като че ли имат само един език за скръбта. През тази зима за първи път чух златистомедения глас на Абу Саид. С Худа седяхме на прага на кухнята и слушахме разговорите, а кичурите на пепеляво-кестенявите ѝ къдри се стелеха по рамката на вратата като разплетена вълна. За разлика от мен, тя не виждаше цвета на гласа му, но и двете знаехме, че се обажда той, тъй като думите на мама се лееха и всичко, което беше казвала досега на английски, изглеждаше като невзрачна словосянка на смисъла. Худа осъзна преди мен, че Абу Саид и бабà бяха два възела на една нишка и мама се страхуваше да не би да се развържат. И така, тя разказа на Абу Саид това, за което сестрите ми си шушукаха от седмици - за неотворените пликове със сметки, за географските ѝ карти, които не се продаваха, за последния мост, който баща ми построи, преди да се разболее. Абу Саид я увери, че има познати в университета в Хомс, че ще ѝ помогне за продаването на картите и настоя, че няма по-добро място за отглеждането на три дъщери от земята, в която лежат предците им.

Когато мама ни показа билетите за Сирия, "о"-то в името ми* беше тънко кръгче от сол. По-големите ми сестри, Худа и Зара, се възпротивиха заради протестите в Дераа, които бяхме гледали по телевизията. Мама отвърна, че няма нищо страшно, тъй като Дераа е толкова далеч от Хомс, колкото е Балтимор от Манхатън. Тя беше сигурна, че нещата ще се успокоят и че обещаните от правителството реформи ще помогнат на Сирия отново да благоденства. И въпреки че нямах желание да заминавам, исках да се запозная с Абу Саид, исках отново да видя усмивката на мама. Бях виждала Абу Саид на старите полароидни снимки на бабà от седемдесетте години, преди да напусне Сирия. На тях беше с мустаци, с оранжева риза и се смееше с някого, който не беше в кадър, а баща ми беше до него както винаги. Бабá никога не беше наричал Абу Саид брат, но знаех, че е така, защото той присъстваше навсякъде - на ифтар по време на Рамазан, играят карти със сито или се смеят в кафенето... Семейството на баща ми го беше приело като свой син.

Когато дойде пролетта, конските кестени под прозореца цъфнаха като буци каменна сол. Напуснахме манхатънския апартамент и облетите със сълзи нарове. Самолетните колесници се вдигнаха като птичи крака и аз се загледах в тесния, дълъг град, в който бях живяла цели десет години, и в зелената долина на Сентрал Парк. Търсех бабà. Но градът беше толкова далеч долу, че вече не виждах дупките. Мама казваше, че градът е карта на всички живели и умрели в него, а бабà - че всяка карта е история. Такъв беше бабà. Плащаха му да проектира мостове, а той разказваше историите си безплатно. Когато мама нарисуваше поредната си карта и поставеше розата си на компаса, той веднага посочваше невидими морски чудовища в страничните полета. Зимата, преди да отиде в земята, бабà не пропусна нито една вечер, без да седне до леглото ми с приказка за лека нощ.

Някои бяха кратки като тази за смокиновото дърво, което растяло в двора на бабà в Сирия, когато бил малък, а други бяха толкова дълги, заплетени и невероятни, че трябваше да чакам до другия ден, за да чуя продължението. Любима ми беше историята за помощника на майстора на карти, която продължи два месеца. Мама слушаше на прага на вратата и носеше вода на бабà, когато прегракнеше. Щом загубваше гласа си, аз доразказвах края и така това стана нашата история. Мама твърдеше, че разказите помагали на баща ми да намери смисъла на нещата. Така разплитал възлите на думите. Сега, на трийсет хиляди фута над него, аз се опитвам да разплета възела, който той остави в мен. Веднъж беше споменал, че един ден ще му разкажа нашата история. Но моите думи са неопитомени и аз нямам карта.

Притискам лице до прозореца. Дупките на Манхатън приличат на дантела. Търся дупката, в която спи бабá, и се опитвам да си спомня началото на историята. Думите ми се търкулват през прозореца и падат на земята. Времето в Хомс през август е горещо и сухо. От три месеца живеем в Сирия и мама вече не лее сълзи над наровете. Не плаче. Днес, както и всеки друг ден, търся спасение там, където оставих гласа си - в земята. Отивам в градината до смокинята, отрупана с плодове. Точно както си представях дървото в двора на бабà. Опирам нос в корените и вдишвам. Камъните топлят ребрата ми, а пръстите ми са заровени в червеникав прах. Искам смокинята да разкаже на бабá приказката ни. През океана. Шепна и докосвам корените с горната си устна. От кората им лъха лепкав пурпурен въздух. Жълта птица почуква по земята. Търси червеи. Морето тук отдавна е пресъхнало, ако изобщо някога го е имало. Дали бабá лежи още там, където го оставихме? Кафяв, твърд и сух като подпалка. Ако се върна, дали ще имам сълзите, които трябва да имам тогава, или морето в мен е пресъхнало завинаги?

Изтривам мириса на вода от кората на смокинята. Ще разкажа на бабá нашата история, а може и да намеря пътя до мястото, където загубих гласа си, и така двамата няма да сме самотни. Моля дървото да поеме историята ми в корените си и да я изпрати там долу, в тъмното, където спи бабá.
– Обещай да му я изпратиш. Нашата любима история, която ми разказваше всяка нощ - за Роя и Ал-Идриси. Онази, в която те двамата направили карта на света. Само че земята и смокинята не знаят историята така, както я знам аз, затова я разказвам отново. Започвам с думите на бабá: "Всички знаят историята на Роя, но просто не знаят, че я знаят". И тогава думите ми се завръщат, сякаш никога не са се губили и сякаш никога не съм преставала да разказвам. Вътре Худа и мама тракат с дървените купи и порцелановите чинии. Съвсем забравих за специалната вечеря с Абу Саид. Не съм свършила да разказвам, когато мама ме вика. Гласът ѝ е с червени ръбове. Притискам нос към земята и обещавам на смокинята, че ще довърша историята.
– Където и да съм, ще я изпратя по вода и суша и тя ще стигне до бабá. Представям си как гласът ми трепти и се носи хиляди мили, как пробива кората на земята през тектонските плочи, за които учихме миналата зима, гмурва се в тъмата, където всичко спи, където светът е всички цветове едновременно, където никой не умира. Започвам да разказвам отново."
Из книгата

Егмонт България ЕАД
София, 1142
ул. Фритьоф Нансен №9
sales@egmontbulgaria.com