Животът, като всяка друга грижа

"Грижа ли е животът или справяне с предизвикателствата, които ежедневието ни поднася? Тривиално ли е да се живее в обичайното русло или това би трябвало да бъде напълно достатъчно за всеки човек? А какво всъщност е достатъчно и колко сили трябва да имаш за живеене? Какво ни е нужно на нас, хората?

В своя роман Животът, като всяка друга грижа, Биляна Гецова ни среща с различни герои и техните семейства, съвсем същите като нас, като хората, които срещаме в ежедневието си и ни разказва за техните болки и радости, грижи и чувства и начините, по които продължават да посрещат всеки нов ден. Сара и Борис, Маги и Захари, Ваня и Николай, Андрей и Ана, техните родители, колеги и приятели - всички те рисуват онази типично българска реалност, която всички ние толкова добре познаваме.

Отдалечаването между поколенията, раздялата с децата, емиграцията, работното ежедневие, крехкостта на отношенията, любовта, животът и смъртта - все теми, които изпълват страниците на този роман така, както пълнят и дните ни.

И да, животът всъщност не е грижа, а поредица от малки битки и сладки победи заради хората, които обичаме и тъкмо те запалват онази красива светлина на щастие в очите ни. Тя е важната и най-същественото е да я опазим."
Ива Спиридонова, редактор

Биляна Гецова е автор на стихосбирките Имам толкова недовършени сънища (2020 г.), По керемидите е пренощувал сняг (2014 г.) и Какво като говорят много тихо (2003 г.). Носител е на литературни награди от Национален поетичен конкурс Свищовски лозници - III^-то място през 2012 г. и Златно дунавско перо 2020 г. Юрист и икономист по образование, тя е автор и на статии, коментари и наръчници в областта на данъчното законодателство. Животът, като всяка друга грижа е първият ѝ роман, издаден с финансовата подкрепа на Министерството на културата по програма Творчески проекти в областта на литературата за 2022 година.

"Има хора, които трудно преживяват разделите. С вещите си, с илюзиите си, с голямата си любов, с празниците, с ваканциите, с почивните дни. Особено трудно с почивните дни. Дори приемат, че понеделниците ограбват тяхната свобода. Има и други хора, за които обръщането на нова страница не представлява никакъв проблем и не се бунтуват срещу всяко ново начало. Не роптаят също и срещу понеделниците, защото за тях всеки първи ден от седмицата е част от пътя, който извървяват, докато достигнат до вечерта на петъка и до вечерите на съботата и неделята. Сара беше от втората категория.

Хората казват, че щастието е в нещо малко - да гледаш как вали дъжда, да изпиеш чаша горещо кафе, споделяйки времето си с любим човек, да наблюдаваш как времето се движи около теб. Деветдесет и осем. Дни. Толкова бяха отминали от началото на тази година. Време, в което човек би се замислил имало ли е моменти в тях, където е открил своето щастие. На годината сякаш ѝ беше безразлично дали ще се изпълни с щастливи или нещастни дни. Стоеше си отстрани и наблюдаваше. И това не беше абсолютно сигурно. По-скоро просто си стоеше. Навярно защото и всички други правеха същото. Но не и Сара. Тя искаше понеделникът да започне колкото се може по-бързо. Беше се устремила към петък следобед, когато работната седмица щеше да е приключила. През последната година нещо се беше променило у нея - нов беше центърът на нейните интереси. От отдаването изцяло на изпълнението на работните задачи към търсенето на удовлетворение от труда и общуването с любимите хора, към заниманието с любими за нея неща. Намираше подкрепа и вдъхновение за тази промяна в света около себе си. Нещо се завърташе на сто и осемдесет градуса и шушнеше около нея. Но не само защото пролетта идваше. Нещо друго се беше запътило към деня и внасяше усещането за промяна. Новият ден от седмицата ли, новият месец ли? Дори не се питаше. То се събуждаше без да се протяга и разсънва. Не постепенно, а направо ставаше и хукваше навън. Този понеделник започна рошав и забързан за Сара. С категоричност пренебрегна очакванията за спокойствие и рутина, каквито се появяват у хората след почивните събота и неделя.

Понеделник не е само началото на новата работна седмица, когато на всеки човек се налага да пренастрои съзнанието си и да премине от почивката към забързания работен режим. За живеещите на една от най-оживените улици в централната част на София, понеделник означава и рязко отваряне на вратата на седмицата, с което върху теб се нахвърлят шумът от автомобилите, от камионите, които зареждат магазинчетата, обезпокоителното свирене на спирачки, стържещият звук на металните решетки на отварящите се магазини. От понеделник до петък вечерта - целият напрегнат град сякаш минава под прозорците и пред вратите на домовете им. Затова и в началото на седмицата живеещите в централната част на града стъпват внимателно в понеделнишкия ден. Но не като хора, които се завръщат от почивка, заредени с нови сили, а по-скоро като такива, които очакват всеки момент да ги връхлети големият и раздрънкан боклукчийски камион на ежедневието.

Вече напълно приготвени да излязат за работа, Сара и Борис се суетяха в антрето на жилището си, разположено на четвъртия, последен етаж в малка тухлена кооперация на една от най-оживените улици в града. Ако зависеше от нея, тя би излязла много по-рано от вкъщи, но изчакваше Борис да се приготви, за да тръгнат заедно за работа. Издърпвайки ръкава на сакото си, той внимателно изпъваше дрехата, така че да не остане неприемлива гънка или някоя не на място щръкнала част. Между другото, такъв беше подходът му към всяко занимание. Най-после облече връхната си дреха и се зае да оправя реверите и яката. Отстъпи встрани в антрето, за да направи път на Сара, отвори входната врата на жилището им и я остави да излезе навън преди него..."
Из книгата