Една снимка обикаляше сътрудничещите си разузнавателни служби. Тя бе направена от агент на ЦРУ в парагвайския град Сиудад дел Есте, намиращ се на прословутата Тройна граница в Южна Америка, където наистина се събираха три граници. На нея се виждаше едър, добре сложен мъж с арабска външност, който пие кафе в открито кафене, придружен от ливански търговец, заподозрян във връзки с глобалното джихадистко движение. Бе заснет под такъв ракурс, че софтуерът за разпознаване на лица не беше приложим. Но Габриел, който бе благословен с един от най-силните орлови погледи в своя занаят, беше убеден, че това е Саладин. Бе го виждал лично във фоайето на хотел „Четири сезона“ във Вашингтон два дни преди най-голямата терористична атака на американска земя след 11 септември. Габриел знаеше как изглежда Саладин, как мирише, как реагира въздухът, когато той влезе в някое помещение. Знаеше как се движи. Също като съименника си, той силно накуцваше след раняване, което бе грубо лекувано в къща с много стаи и вътрешни дворове край Мосул, Северен Ирак. Накуцването вече беше неговата визитка. Човек можеше да промени външността си по много начини: да си боядиса косата, да преобрази лицето си с пластична хирургия. Но накуцване като това на Саладин оставаше завинаги.
Въпросът как беше успял да избяга от Америка, беше дискутиран непрестанно. А всички последвали опити да бъде локализиран бяха пропаднали. Дори се носеше слух, че е намерил убежище в Барилоче, аржентински ски курорт, предпочитан от нацистки военнопрестъпници, избягали от възмездие. Габриел отхвърли тази възможност. Но бе привърженик на идеята, че Саладин се криеше някъде под носа им. Където и да беше обаче, той планираше следващия си ход. В това Габриел бе сигурен.
Последната атака във Вашингтон, в която бяха разрушени сгради и монументи и дадени катастрофален брой жертви, бе наложила Саладин като новото лице на ислямския тероризъм. Но какво щеше да е следващото му действие? В едно от последните си интервюта, преди да напусне поста си, американският президент бе обявил, че Саладин повече не е способен на друга такава мащабна операция, понеже щатският военен отговор разбил предишната му чудовищна мрежа. Саладин отвърна, като нареди на атентатор самоубиец да се взриви пред посолството на САЩ в Кайро. Броят на жертвите беше ограничен, а сред мъртвите нямаше американци. И затова Белият дом го отчете като отчаян акт на отчаян човек. Може би това бе вярно, но последваха още атаки. Саладин удари Турция - сватби, автобуси, площади, натовареното летище на Истанбул, - а последователите му в Западна Европа, които произнасяха името му с религиозен трепет, проведоха серия от самотни нападения, оставили много убити във Франция, Белгия и Германия. А сега се задаваше нещо голямо, координирано – терористичен спектакъл, който щеше да съперничи на пораженията, предизвикани във Вашингтон.
Но къде? Нова атака над Америка не изглеждаше вероятна. Според експертите, гръмотевиците не падат два пъти на едно и също място. Накрая градът, който Саладин избра за своето представление, не изненада никого, особено онези, за които битката с тероризма беше професия. Въпреки любовта си към тайнствеността, Саладин обичаше и сцената. И къде би могъл да намери по-добра, освен в Уест Енд, Лондон."
Из книгата